Дишащия хълм

Роман. Издателство Сиела, 2010, номинация за награда Хеликон 2011

 

ПЕЩЕРАТА СНЕЖАНКА

 

 

Мари съвсем наскоро разбра, че наблизо до градчето,  в което се подвизаваше, има пещера и тя се казва Снежанка. Колко подходящо, каза си Мари.

Но й стана някак мъчно. Вместо да си представя, че целият хълм е г-н А., излегнал се и дишащ и че всеки ден  вижда ту величествения му корем, ту падината към вдигащите се и плавно снишаващи се гърди, /кой знае защо тя все си го представяше излегнат/…. ето – изведнъж научава, че някъде там, в недрата на Хълма, в пещерата, е самата Снежанка….. И дали този, който е писал Снежанка, не е изживявал подобни чувства като Мари, Снежанка му е липсвала, представял си е…..представял си е целия хълм като нея, и уж нея я няма, уж е умряла, а пък диша, трябва само да я сложиш на най-високата част на Хълма, за да я виждаш… Немските планини са високи и стръмни, мислеше си Мари, и затова са сложили Снежанка на най-високата част в планината, а Родопите са така плавни, като излегната бременна жена, дишащи и нежни…

Както и да е, беше страшно важно да отиде да види Снежанка.
Дълго се колеба и си измисляше всякакви оправдания за да не я види.

Защото, нали  разбирате, колко е ужасно да си измислиш цяла история и да разбереш, че преди векове на същото място други са си мислели същото – не че са я публикували, но са направили инсталация под земята… Осветили са важните моменти от историята, насочват те с джобни фенерчета, а някой дори има наглостта да ти подсказва асоциациите…

Над хълма тъкмо се изливаше проливен дъжд и Мари видя в подножието му големи бели птици да правят полукръгове. Мари си спомни, че никъде преди това не беше виждала толкова много щъркели и щъркелови гнезда, колкото в градчетата в подножието на тези хълмове.

А  като се загледа сега през отворената врата на балкона си към прозорците и червените тухлени стени на съседните къщи – малки, двуетажни, с пирамидени покривчета като шапки и си помисли……е, вие знаете вече какво може да си помисли Мари, с това нейно постоянно четене на приказки до 40 годишна възраст…

Носовете на джуджетата бяха вирнати нагоре като коминчета, олуците събираха водата от проливния дъжд и през тънки фунийки я връщаха обратно, само изглеждаха неподвижни или заспали – по-скоро бяха малки работливи фабрики, от дворовете дори в проливния дъжд се чуваха звънки  удари на чук или кирка върху камък…, а от две седмици някой безспирно си подсвиркваше крилати мелодийки от времето на дядото на Мари..или от още по-далече…

Не знам, може би Мари не биваше да ходи в пещерата…
Макар че дъждът изведнъж спря…

Мари се ослуша: звънът на кирката вдясно от нейната къщичка продължаваше, много отчетливо и неуморно, докато не беше пресечен от слабия, но някак ведър звън на камбанката на часовниковата кула в подножието на Хълма.

Мари си помисли, че рано или късно всички истории излизат на бял свят, колкото и дълбоко да са скрити… под земята.

 

 

 


 

 

Attachments