Фернандо Песоа, опити 2020

 

 

Звънец като звънец, а на мен ми се струваше като особена пъпка, която я боли като я натиснеш, може би защото баща ми беше подпъхнал вместо име визитната си картичка на зъболекар. Същото беше направил и под шпионката. Визитната картичка беше изключително фино направена, името му и професията зъболекар бяха изписани калиграфски, не знам какъв беше този шрифт, но човек можеше да помисли, че този зъболекар е сигурно моден дизайнер и клещите му пърхат, танцуват около лицето… Вратата на жилището ни беше боядисана в цвят на стара тиква, а пък на входната врата, която беше даже още по стара и съвсем ощърбена и полу затваряща се, беше залепено работното време на баща ми. Много обичах да ми дава да го преписвам. Работното му време ту се смаляваше, ту растеше, помня, че това ме караше да мисля, че баща ми владее времето. Нищо чудно че самият той ми се струваше винаги млад.

Шпионката не обичах. Чувствах като че затварям хората, като ги гледам, поставям ги в един далекоглед, главата им беше издължена и по голяма от тялото, което беше пораснало, виеше се като корен надолу към невидимото стълбище. Бях се научила да разговарям с търсещите го, малко уплашени хора, и да ги насочвам към кабинета на горния етаж. Но страхливото им присъствие не изчезваше. Техните мостове и протези стояха в странни зеленикави разтвори върху хладилника в кухнята, най често един безмълвен зъботехник идваше да ги отнася, до тях бяха натрупани ветрила от различни по цвят зъби, а баща ми, когато идваше по обяд да хапне супата на майка, миришеше на особената миризма на зъболекар, която никога не може да бъде описана. Тя е кисела, от нея получаваш слюнкоотделяне, но същевременно е прашна, гипсова, с лек дъх на мухъл, и една тънка нотка сладост, не знам откъде, може би от спирта,  или от кръвта на тампоните, с които пълнеше устата – винаги съм се питала кой ли ги завива тези малки цигари и как успяват да не се отвият в устата..

Веднъж само шпионката можеше да послужи.

Беше вечер, маминка звънеше, припряно и продължително, пак и пак… и като не отворих, тръгна да се връща в съседния апартамент, но понеже крушката на стълбището не работеше (винаги нещо не работеше, винаги някоя крушка не светеше, ние всички бяхме свикнали с хаоса на светлина и мрак) маминка се облегнала на грешната страна, тоест на въздуха , и политна,… маминка като болна птица после, свита и наранена, а аз мълчаща, виновна.

Може би въздухът в тази къща, сега, след много години, вече миришещ на евтиният парфюм на новите собственици – красива двойка, тя с дебели подметки на обувките, ярко червило и естествен оптимизъм на притежаваща частна фирма за пропускане корабите на рейд в пристанището, той, стюарт на немски кораб по рейн, спретнат, с услужлив брилянтинен поглед,  въздухът все пак помни, някъде вътре в своите сухожилни връзки, лигаменти, хрущали, има звън и мрак, зъболекарски дъх и гипсов прах.