Коминопоезия

 

смърт  самота
това са само две думи
когато ги оплетеш
стават смотан     всъщност
стават един дебел чичко с малко
страх в стомаха и нищо повече
така е просто

един ден ще бъда много много смела
ще ходя по покривите както
се случваше когато бях много малка
покривите пеят с комините си не сте
ли ти чули
покривите имат по няколко езика
когато хората в къщите са ядосани те изригват
но се случва и да са щастливи тогава
те от радост се повдигат и издължават и
минават в небето оттам идва комин  =

всъщност небето това са много комини които са влезли
в съглашение да не стават обратно комини

(да не мислите че не знам че това са глупости)
най-хубавото нещо на писането на стихове е това
че може да направиш небе от комините и обратно
без да трябва да се трудиш особено

моята черна небописалка наречена
Коминопоезия

 

 

 

 

 

очите на рибите клепките на цветята

провира се спомен тътне после
някъде по полетата умират коне
защото никой не ги повиква
от приказките само тъжни стоножки
в градовете поливани от дъжд и
смях на юноши вгледани в своите лица
смарт не умеят да слушат освен
стряхата на спирката е като аеродром
към друга звезда и те са пораснали джуджета
може би някой ден ще спасят красавица но сега
спиците на колелата в ухото се въртят
спаси ме спаси ме юноши с очи на гълъби
бебета с очи на риби само клепките на цветята
ми напомнят че има една искрена душа
със сърце от син въздух
и пееща мараня

 

 

 

 

един ден ще пиша поезия а сега правя само
комини комини комини

днес срещнах един поет
говореше много за поезията
и ми каза
че тя стояла на задната седалка
когато кара колата и така
послушно си подремвала
че той можел да говори всякакви
безобразни неподходящи и изобщо
непоетични неща а тя така и не го санкционирала
много му се зарадвах понеже
обикновено седя на задната седалка
и изобщо не усещам че съществувам

Ти чиста поезия ли си
ме попита все пак той, за да е
сигурен, нали в писането както в карането на
кола има много нещо да се прави
да, казвам му, няма нужда да ме мислиш,
аз и така съм си добре, само ми налей малко
бензин в ръкава и ми издухай носа от
тези метаф мета мита фори
разбрахме се по братски

сгушила съм света все пак
да не го погубя
в това каране по магистралите
светът нали знаете е
роден от чистата поезия и обикновено
никой не го забелязва
скрит в скута ѝ на задната
седалка в някой век
година и час, все пак
когато е добре издухан и почистен
се показва на хората
но затова е нужно xxxxxxxxxx

 

 

 

 

 

най много от всичко обичам да мечтая
вървя по улицата и не забелязвам никого
приятелите ми се сърдят Защо не ме видя
как така ме подминаваш, защо не ме поздрави
Какво да им кажа, няма да
ми повярват че днес си мечтаех как съм
сьомгата в магазина за риба
знаех че ще ме хванат в някоя чанта
съвсем скоро ще ме пъхнат и в печката
че накрая ще остана само кости и кост
красиви но кости, че после ще отида на
сметището, някъде по пътя може би ще
ме помирише някой гладен клошар
сьомгата е красива риба дори когато е оглозгана
до кости Зная всичко това и си мисля, не, мечтая
си да съм малко по-щастлива, да мога да остана до утре
на тезгяха, полужива, с червени очи, лъскави перки  и люспи
и да усещам погледите върху себе си, те не са тъжни, не са
жестоки, не са безгрижни, не са лакоми, не са уморени,
хората които ядат сьомга са просто средно богати
обичат да мечтаят за норвегия швеция и добрия живот там
за къщите с басейни за хората които играят в бавните филми и
тихо говорят мислят за себе си и по малко за другите понеже в тези северни
ширини мисленето е нещо като професия за която не ти плащат
и ми е хубаво, още малко, само още един час докато затворят
магазина и докато сменят тези прозрачни ленти на вратата срещу мухи
с металната врата, и сложат табелката затворено Тогава
ще мога да си мечтая даже и за вечерта когато някой ще ме завие
вече сготвена в хартия и ще ме сложи на хладно
тогава, все още далеч от сметището, аз пак си мечтая за
живота на воля, в морето или в океана, където всъщност светът не е
по-различен само че тезгяха е морската безбрежна щир и аз
мога да срещна коралите, пърстроперките, златоушките, медузите принцеси
китове цели блокове на Snohetta мога
да потъна в пасажа на други риби които не са норвежци
мога да стана просто пътуваща рибна планета
да, така мигрират мечтите ми
но ще кажете какво от това че си била норвежка сега си тук
ще ви кажа само средно богатите хора навсякъде са еднакви
както и мечтите на мигриращите риби
и между тях винаги има един тезгях разстояние

 

 

 

 

 

 

отминали неща
 

тази пишеща машина на майка
носи една тревога
сякаш животът се превръща в
крачета на желязна хлебарка
дебнеща в кухнята
този родов унес на деня
ме докосва
тръгва от най-дълбоките места
на къщата от мястото където дядо ми
е потърсил себе си където
татко зазимяваше праза в пясък
където слагахме бъчвите с вино и
криехме шишетата запечатани с восък
и после забравяхме, стълбите бяха лабиринти
къщата имаше дрезгав глас
всеки човек има къща с някакъв глас
а нашата къща е глас на тътнеща тревога
затова и всичко оставаше забравено
където го оставяхме
тревогата сама себе си забравя
а тревожните хора имат очи на прожектори
с които намират винаги себе си
затова ли обичам да гледам дъното на
морето а в аквариумите винаги се учудвам
на рибите, питам се защо така спокойно се
носят в светлата вода сякаш не са живи а са минало на
себе си
това е книга за хората които измислят своя азбука
и не я пеят но тя пее в тях с нероден дрезгав
глас вика ги към дъното на къщата и някой ден
излиза като пиринчени крачета в стара машина Оптима
с поръчана нарочно стара лента смазана
с мастило от октопод или странна медуза с мастилена
памет
чувате ли звъна на пишещата ми машина
това е разказ за мастилото на кръвта им.

 

 

 

 

 

 

самотата пее
със светъл глас
обвива ме като лоза с грапави пръсти
зеленият грозд е твърдо сърце
което обича но не знае още
усещам как под власинките на стъблото
тече не в грозда а в мен, гърдите  пръстите
сега знам защо в песните лозата е плод на любовта
но аз обичам повече от някого обичам самото нещо
което е светът обичам вещите обичам грозотата на блока ни
стълбището което боядисаха шумния асансьор на
който никой не благодари обичам картините на моя мъж
които лежат под леглото за гости и чакат да им
обърнем внимание обичам листата на розмарина
стоят във стъклената чаша така уверено че
започвам да мисля аз съм съда и в себе си гледам
и коренчетата които е пуснал са пак в мене
дрехите на фотьойла са полегнали
нощта вън е някак млечна
колите край къщите са заспали
каква е думата която може
да се каже за да не се разбуди тази подреденост
която само обичта създава
може би думата е път

листата на розмарина светят
учудени че ги споменавам
очилата се опитват да запазят строгост
но са обърнати с краката нагоре жабки
а баща ми ме гледа от фотографията
и аз му се усмихвам с неговата усмивка
когато погледнех връзката ключове от
всички врати които отключваше ми се струваше
че очакват от него да ги превърне в
лабиринти

защо мислим че светът е тесен
там където сме и просто като изключване на
контакт като кликване се пренасяме
така механично всъщност
откривам че съм навсякъде само да поискам
светлото дърво на шкафа до мен ме поздравява
фотьойлът с крака на стар елефант
ме кара да усещам тялото си на едра птица
охлюва свят се завърта по серпантините си
пъстър и далечен  осезаем
заглеждам се в тока на обувката
на жената в метрото
тя има снежна перука
хоросанът на кожата и мечтае
аз съм саксия в която
ще посадят червеното мушкато