Земята като ябълка
аз малка малка
мравките щом забелязвам
как влизат в къщите си,
как се привеждат под зрънцето,
щом калинката следя далеч и виждам
кацва пак на цвете, което се привежда,
танцува
покланя се после рисува нещо жужащо
умножава сякаш ливадата
и я люлее
мириша на пушек но и на мен самата
вадим картофи от жарава и си измисляме
корите на картофите набъбват радостни от огъня,
усещам как вътре в тях думите се ронят
и не искат да издадат преживяното,
сгъстяват мириса на пепел и мълчат,
мълчанието им е видимо
любовно,
      някак бавно
                някак страшно

облякла съм роклята от зелено кадифе на майка
върху панталоните на брат ми
и разказвам, имам и златна рокля,
разказвам и с нея…

дали разказвахме на огъня, а огъня
разказва на картофите,
а те разказват на вятъра,
или редът е друг вятъра разказва
на картофите, които като мъртъвци,
разказват нямо, а после огъня не,
огъня изгаря само

всъщност се страхувах, картофите дали разказват че са крадени
създавахме си биография на банда, прескачахме в лозята
за млечна царевица, круши, джанки,… оглеждаме се в
огледала на слънчогледовите пити

ще ходим в дерето
при разбойниците
но тя няма да дойде,
защото…

Тя срещу главатаря
(тя има дълги мигли, защото баба й е козметичка и
й дава да ги маже с мехлем за мигли, със който
леля й лекува плешиви мъже)

когато застанах край големия орех
между нея и главатаря
и я спасих
когато вятърът задуха от дерето
и всички тръгнахме към разбойническото свърталище
и се върнахме с наръч смрадлика за раните ни
(лекувала и рани на магарета, каза тя)
аз знаех че разговорът ми
с далечните неща
остава понесен
от вятъра

със мирис на жар