малки истории

 

 

 

 

Часовникът

 

….. Вещите имат странен себеинтерес. Проучват се, сврели глава като
щрауси към себе си, с нежността на най-малките си неделими частици…

 

Когато чета приказки, винаги много се впечатлявам, когато има роля в тях и на някой часовник. Например малкото козле, което се скрило в часовника. Изобщо не се учудвам, че козлето точно там се е скрило, ами то сигурно си е говорило с часовника и преди, особено ако майка му, както се разбира, оставя децата си сами в къщата. Козлето често е поглеждало към часовника, кога ще се прибере майка му, кога ще се върнат братчетата му, кога ще може да излезе да си поиграе… Най вероятно малко са общували с него, затова козлето се сприятелило с часовника. Както аз се бях сприятелила с часовника на баба. Когато все още работеше, аз наблюдавах сърцето му, биещо наляво и надясно, с унес,  кръглия, плътен диск, боядисан в сребърно златен бронз, който сякаш искаше да изскочи иззад прозорчето, и ми ставаше леко на сърцето, както сигурно и на козлето му е ставало леко, ами че часовникът е един възрастен с видимо голямо сърце, който е винаги до теб, винаги готов да ти покаже биещото си сърце, винаги даващ сърцето си да бъде навито, за да тръгне винаги навреме. 

Наскоро видях един много много стар часовник, в Русе, в сградата на библиотеката. Правен от много известен майстор от северно германско градче. През тъмния таван на библиотеката, прескачайки греди и взирайки се в тъмнината, кой знае защо при часовниците крушките винаги изгасват, ние се озовахме зад часовника, там, където се виждаха неговите малки и големи окръжности, назъбени колелца, силни клапи, отварящи се и затварящи се, някога. И на мен ми се доиска да чуя въздишката на този стар часовник. Часовникът на баба беше видял много семейни свади. И винаги си говореше с мен, когато майка ми хвърлеше пепелника на земята, когато баща ми  започваше да задава въпроси, свързани с пари, с прахосничеството на майка ми, която пък отклоняваше атаките с упреците за стиснатостта на баща ми, който отново задаваше въпроса къде са отишли парите от кутията за текущи разходи… Не си спомням точно, никога после няма да си спомням, колко пари бях взела от кутията с пъстра дърворезба, но тази кутия ще има в моя живот едно много много важно значение, един философ на парите, който винаги може да ми каже много повече от въпроси и отговори за числа. Мисля че моят поглед, притиснат от въображението за кутията, се скриваше зад откритото прозорче на часовника, което беше изрязано с форма на бароково сърце.

 

 

 

 

Сънят

 

В този сън има един чорап скрит под леглото. И стотинка до крака на леглото. Прах и прах, навсякъде. Прахът изглежда като набола брада, от няколко дена, тази прах се е наслоила, като че е жива, тя даже в съня е подвижна и малко намръщена. Отнякъде се носи музика, съня я предава като с едва доловимо стържене по музикална плоча. Музиката дори минава по ръката на мъжа, тази ръка потръпва, чувства музиката.  Единият крак на мъжа също потръпва в края му. Музиката оставя диря, нещо като колебания, музиката е видима, казва си. В съня има молци, които се осветяват от светлината, която съня допуска. Забравил е нощната лампа, крилата на молците, сякаш я излъчват, може би дори се размножават, размножаването на тези малки пеперуди е скрито, може да се случи навсякъде, казва съня. Под няколко пуловера, под катове от ризи, под пръснатите чорапи. Пак се появяват те, чорапи, сякаш съня иска да се отправи нанякъде, да полети, да излезе от стаята. Рояци, рояци, рояци, мъжът сънува молците едновременно като думи, като че ли самите думи са пеперуди, като че те канят някого или нещо, да влезе, да нахлуе. Ръцете на мъжа в съня натежават. Сънено се носят, както в тай чи, казва съня, понеже приятелят му разказа за тай чи, мисли си насън, ръцете му правят онова претълкулване, което приятелят му показа, като че завиването на невидимо одеaло, аха тай чи значи одеало, разшифрова съня.  

 

 

 

 

Къщата Жолио

 

Къщата в която съм родена, наричам я Жолио. Много ми харесва да живея в къща с име на французин. Така и не научих нищо за него, освен че е взел фамилията на жена си, което също много ми допада – мъж, който обича жена си и така добре се чувства облечен в името й, може да е само прекрасен. Странно, че все си представях Мария Кюри от онази снимка в лабораторията, с работна престилка, а него направо в престилката или в джоба й, защото той някак вървеше с нейния образ. Мъж скрит в жена.

Може би ми харесва да си мисля, че съм мъж. Това е едно странно ниво на живот, чувството че си мъж, но несигурността, че може би си жена, която просто се чувства особено. Откакто живея с тези въпроси, не спирам да се учудвам, че изобщо има разделение на половете и на склонността на хората да определят по външността. Моля ви, искам да кажа на всички хора, които виждам, с които говоря, аз не съм това, което виждате, аз съм една странна жена, която…. Ето че стигам до корена – или по точно тръгвам от растението, от стеблото, което съм, към корена. Корена е една къща на улица Фредерик Жолио Кюри. Много ми харесва да изговарям това име като ме питат за адреса ми. “Адрес?”  Чакам да започна да произнасям, дълго име на улица, не казвам професор, макар че понякога я изписват професор Фредерик… Смятам че професор отнема от тази особена въртележка в името, сякаш звуците се връщат към себе си. Също произнасянето на буквата Ж.  Намирам, че всички хора трябва да обичат буквата Ж, странно е нали, като си помисли човек, Жена и Мъж, и в двете думи има тази буква. Мисля че току що направих важно откритие, което обаче не ми е много ясно как да разшифровам. Може би постепенно, в тази книга, ще разбера дълбочината на буквата Ж, толкова голяма дълбочина, че две толкова важни думи са я взели за начало и края си.

И така: мисля че всичко започна от един спомен в мазето на къщата на улица Фредерик Жолио Кюри. За по кратко, къщата Жолио. Били ли сте в църквата Сан Клементе в Рим?

 

 

 

 

 

 

не съм мак а камъче
изгубено край скалата

 

 

смелостта му
беше тъмна и
влизаше в нея
като в непозната
стая
посята до коленете
в избуяли
чувства
изтръпвах от
желание
зад вратите
в ъглите
захвърлени дрехи
дневен страх
само косата му
черна и свистяща
искрена
/косата е писалка
с която тялото изписва
думи в небето
това писане
самураите наричат
синя треска/
обичах тъмния му страх
скрит в шкафа
на бюфета
във виолончелото
в бурканите с
лимони
протяга се
зашил медальона ми
в края на моряш-
ката си униформа
аз съм мишуля
той е коко
усещам млякото
в гърдите си
тези двама няма
къде да правят любов
на полето?
сред глина и макове?
докосва я, трепери
а в небето
пише:
Неизвестен император от
Епохата на Тъмния ъгъл в стаята

 

 

 

 

 

 

 

 

Гранатовата гривна

 

Самотата е човек. Един малко нисък и малко дебел, поне в представите ми, човек. Мисля, че специално тази самота, която аз познавам, е жена, с поне 20 сантиметра по-ниска от мен. Влачи си краката, поради което я чувам. Много е обичлива, понякога се шмугва в мен, аз почти се облягам на нея, и от косата и усмивката й ми идва да се смея, даже ме задушава. Всъщност, тя е малко мъжкарана. Нали така се казва за жените които се обличат и се държат като вятър в празна улица. Всичко при тях е малко раздърпано, не на мястото му, свлечено или отпуснато или просто неогладено и свободно реещо се около тялото.

Моята самота мисля е доста общителна. Веднага се разбира със самотата на друг човек, даже усещам как си хващат ръката. Самотата предпочита да не е самотна, макар че всъщност си остава самота. Смятам даже, че името й съвсем не й отива. Атомас би й отивало повече, тоест прочетена наобратно. Има един два спомена, иначе тя се разхожда до мен през цялото време без да притежава каквото и да е. Освен един два спомена.

Единият е този: Много болезнен спомен. Имам мъка и не знам къде и с кого да я споделя. Несподелима е. Качвам се на един нисък стол в кухнята, обръщам си главата към малкото прозорче, което е отворено над големия прозорец, към вечерното небе. И плача с поглед към него, то е като мастило. Влизам в небето и се успокоявам, топлата вътрешност на небето ме поглъща. Воят ми обаче си прокарва някакъв звуков път в мастилото и аз следя движенията му. Спомен за мастилен вой.

 

А вторият спомен е този: …………………………………….

……………………………………………………………………………..

………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………..

………………………………………………………………………..стоя под масата, в празната стая посред нощ,

и гледам изотдолу телевизора, споменът е сцена в средата на филм за една гранатова гривна. Тя е нещо, което двама, мъж и жена откриват, виждам как се приближават към нея, и въздухът от телевизора, жужащ и тайнствен, се пренася в стаята и осветява мястото под масата, аз чувствам как този кино свят и аз сме едно, и понеже в стаята няма никой, аз знам, че това търсещо движение на двама е движението в моя живот, завинаги. А цветът е гранатов. Не искам никога да разбера  какъв всъщност е този цвят. Като че тази дума е потънала в дълбок кладенец и е щастлива там.

 

 

 

 

На моя психотерапевт

 Той е един сладък много широко скроен човек. Понякога е тръпчив, а понякога е толкова високомерен, че не разбирам, дали има пред вид мен, себе си или бог. За цялата тази работа, която е живота, имам пред вид.

Обикновено задава един и същи въпрос, нещо като парола. Как е времето? Но разбира се става въпрос за твоя Лондон, изобщо за света, за невъобразимото, което ще се говори, едно облачно пространство между мълчанието му и моето наведено тяло което се опитва да достигне
нещо, през облегалките на стола, на вълни се пренася към него, а  понякога той също се навежда напред и скъсява разстоянието, краката му леко се разтварят на фотьойла, ръцете се облягат на перилата му, и се свиват в лактите, той заприличва на малка странно учудена жабка, която ей сега ще се превърне в нещо, не се знае какво, може би в играчка, или в чудовище, или в нещо друго..

Обикновено говоря и гледам навън, понеже не е ясно дали това което казвам се отнася до човека отсреща ми, понеже той преминава от дух в тяло и обратно, също има призрачно съчувствие, на цвят синьо сиво деликатно синьо и малко жълто по перата. С една дума, неопределимо. В повечето случаи усмивката му казва, че това да не ти е хапче, как я мислиш тази работа, минава се по заобиколен път, не за туристи, и пътят още разбира се не е открит, сега ще направим откритие, обаче за ходенето в това облачно време е нужно съсредоточаване. Нещо такова. Особено неясно. Като в сън. С моряшка фланелка на великан, кораб в далечината и Синдбат, който обаче все не се връща и не се връща вкъщи, поради което не може и да даде 50 мискала на съименника си Синдбат носача.

Напоследък чета много приказки. Може би за да компенсирам небивалиците, които разказвам на своя психотерапевт. Купих си даже един стол подобен на фотьойла му, вечер сядам в него и си представям в какво искам да се превърна. Оглеждам се в стаята, тя сякаш се издига нависоко, като при фокус, и предметите изглеждат като изсипани, изобщо светът изглежда като подреден по силата на нещо, което няма нищо общо с нищо.
Казвам си, че сигурно това е времето.

 

 

 

 

 

Софка, дом под перата

 

Колко й отива на софка името, колко звучно, прелива като от ручейче и си представяш едно пойно птиче и топлината в перушината под перата, леко разтворени, и езичето на птичето, което е скрито някъде и модулира пеенето. Гърдите са изпъчени, носът е остър, но ноздрите издути и топлия цвят на кожата, и бенката на едната буза, някъде встрани на скулата, и тънката извивка на устните в усмивка, когато говори или пее, защото софка пее джаз, цялата това трептене носи радостта, че имаш не приятелка, а топлината на птиче в шепата си и трябва да говориш с друг език, който има цветове, а не думи,  и температура, а не мисли, едно Вътре,  което се разстила, излиза навън да се разсее, да се огледа, но всъщност винаги може да отлети.

Лятна вечер. Две момичета, които се разхождат и споделят. Софка ми разказва за стая на младо семейство и колко странно е за нея, че двамата не спели с една завивка, а с две отделни. Всичко, което Софка казва, има собствена логика и въобще не ми идва наум да се учудя на наблюдението й. Софка има странна миризма на кожата, която идва от много далече вътре в нея, представям си, че това е миризмата на въздуха сред перушината на крилата, представям си как се гмурвам във възглавница от пера, в балдахинов юрган, в който е правено любов.

Мисля си за възрастния господин, при когото живее под наем Софка. Всичко в стаята е много старо. Мебелите, покривките,  вратите, прозорците и дори гледките. Софка, която облича роклята си.

 

 

 

 

 

;

така стоеше на стените на лисабонския квартал

и после изникваше където и да погледнех

в другите квартали

сякаш написано като знак само за мен

 

както когато слязох на брега на тежу

и докоснах с длани водата

и усетих вкуса на океана