малки истории

 

На моя психотерапевт

 

 Той е един сладък много широко скроен човек. Понякога е тръпчив, а понякога е толкова високомерен, че не разбирам, дали има пред вид мен, себе си или бог. За цялата тази работа, която е живота, имам пред вид.

Обикновено задава един и същи въпрос, нещо като парола. Как е времето? Но разбира се става въпрос за твоя Лондон, изобщо за света, за невъобразимото, за което ще се говори, едно облачно пространство между мълчанието му и моето наведено тяло което се опитва да достигне нещо, през облегалките на стола, на вълни се пренася към него, а понякога той също се навежда напред и скъсява разстоянието, краката му леко се разтварят на фотьойла, ръцете се облягат на перилата му и се свиват в лактите, той заприличва на малка странно учудена жабка, която ей сега ще се превърне в нещо, не се знае какво, може би в играчка, или в чудовище, или в нещо друго..

Обикновено говоря и гледам навън, понеже не е ясно дали това което казвам се отнася до човека отсреща ми, тъй като той преминава от дух в тяло и обратно, също има призрачно съчувствие, на цвят синьо-сиво, деликатно синьо и малко жълто по перата. С една дума, неопределимо. В повечето случаи усмивката му казва, че това да не ти е хапче, как я мислиш тази работа, минава се по заобиколен път, не за туристи, и пътят още разбира се не е открит, сега ще направим откритие, обаче за ходенето в това облачно време е нужно съсредоточаване. Нещо такова. Особено неясно. Като в сън. С моряшка фланелка на великан, кораб в далечината и Синдбат, който обаче все не се връща и не се връща вкъщи, поради което не може и да даде 50 мискала на съименника си Синдбат носача.

Напоследък чета много приказки. Може би за да компенсирам небивалиците, които разказвам на своя психотерапевт. Купих си даже един стол подобен на фотьойла му, вечер сядам в него и си представям в какво искам да се превърна. Оглеждам се в стаята, тя сякаш се издига нависоко, като при фокус, и предметите изглеждат като изсипани, изобщо светът изглежда като подреден по силата на нещо, което няма нищо общо с нищо. Казвам си, че сигурно това е времето.

 

 

 

 

Гранатовата гривна

 

Самотата е човек. Един малко нисък и малко дебел, поне в представите ми, човек. Мисля, че специално тази самота, която аз познавам, е жена, с поне 20 сантиметра по-ниска от мен. Влачи си краката, поради което я чувам. Много е обичлива, понякога се шмугва в мен, аз почти се облягам на нея, и от косата и усмивката й ми идва да се смея, даже ме задушава. Всъщност, тя е малко мъжкарана. Нали така се казва за жените които се обличат и се държат като вятър в празна улица. Всичко при тях е малко раздърпано, не на мястото му, свлечено или отпуснато или просто неогладено и свободно реещо се около тялото.

Моята самота мисля е доста общителна. Веднага се разбира със самотата на друг човек, даже усещам как си хващат ръката. Самотата предпочита да не е самотна, макар че всъщност си остава самота. Смятам даже, че името й съвсем не й отива. Атомас би й отивало повече, тоест прочетена наобратно. Има един два спомена, иначе тя се разхожда до мен през цялото време без да притежава каквото и да е. Освен един два спомена.

Единият е този: Много болезнен спомен. Имам мъка и не знам къде и с кого да я споделя. Несподелима е. Качвам се на един нисък стол в кухнята, обръщам си главата към малкото прозорче, което е отворено над големия прозорец, към вечерното небе. И плача с поглед към него, то е като мастило. Влизам в небето и се успокоявам, топлата вътрешност на небето ме поглъща. Воят ми обаче си прокарва някакъв звуков път в мастилото и аз следя движенията му. Спомен за мастилен вой.

 

А вторият спомен е този: …………………………………….

……………………………………………………………………………..

………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………..

………………………………………………………………………..стоя под масата, в празната стая посред нощ,

и гледам изотдолу телевизора, споменът е сцена в средата на филм за една гранатова гривна. Тя е нещо, което двама, мъж и жена откриват, виждам как се приближават към нея, и въздухът от телевизора, жужащ и тайнствен, се пренася в стаята и осветява мястото под масата, аз чувствам как този кино свят и аз сме едно, и понеже в стаята няма никой, аз знам, че това търсещо движение на двама е движението в моя живот, завинаги. А цветът е гранатов. Не искам никога да разбера  какъв всъщност е този цвят. Като че тази дума е потънала в дълбок кладенец и е щастлива там.

 

 

 

 

 

Софка, дом под перата

 

Колко й отива на софка името, колко звучно, прелива като от ручейче и си представяш едно пойно птиче и топлината в перушината под перата, леко разтворени, и езичето на птичето, което е скрито някъде и модулира пеенето. Гърдите са изпъчени, носът е остър, но ноздрите издути и топлия цвят на кожата, и бенката на едната буза, някъде встрани на скулата, и тънката извивка на устните в усмивка, когато говори или пее, защото софка пее джаз, цялата това трептене носи радостта, че имаш не приятелка, а топлината на птиче в шепата си и трябва да говориш с друг език, който има цветове, а не думи,  и температура, а не мисли, едно Вътре,  което се разстила, излиза навън да се разсее, да се огледа, но всъщност винаги може да отлети.

Лятна вечер. Две момичета, които се разхождат и споделят. Софка ми разказва за стая на младо семейство и колко странно е за нея, че двамата не спели с една завивка, а с две отделни. Всичко, което Софка казва, има собствена логика и въобще не ми идва наум да се учудя на наблюдението й. Софка има странна миризма на кожата, която идва от много далече вътре в нея, представям си, че това е миризмата на въздуха сред перушината на крилата, представям си как се гмурвам във възглавница от пера, в балдахинов юрган, в който е правено любов.

Мисля си за възрастния господин, при когото живее под наем Софка. Всичко в стаята е много старо. Мебелите, покривките,  вратите, прозорците и дори гледките. Софка, която облича роклята си.

 

 

 

 

 

;

така стоеше на стените на лисабонския квартал

и после изникваше където и да погледнех

в другите квартали

сякаш написано като знак само за мен

 

както когато слязох на брега на тежу

и докоснах с длани водата

и усетих вкуса на океана