Дишащия хълм

Роман. Издателство Сиела, 2010, номинация за награда Хеликон 2011

 

„ПРИЯТЕЛКАТА МИ АЛИСА”

 

 

Приятелката на Мари е малка, руса и синеока и понякога на Мари й се струваше, че е прозрачна. Когато вървеше до нея по улицата често си мислеше че е преминала в някое  въздушно течение, че се е отвяла с вятъра и праха на софийските булеварди, в посоката, в която в момента е духал.

Алиса си имаше котка, по-точно един голям ревнив когарак, с когото бяха като брат и сестра, само да ги видите заедно, прегърнати като за снимка, той подпрял лапичка на рамото й, тя сгушила глава до неговата. До Алиса котаракът изглеждаше на Мари огромен.

Също обичаше да се снима с фотоапарат. Правеше си по няколко снимки на ден, сякаш се скриваше от себе си и после искаше да се намери, като даваше тази задача на фотоапарата. Фотоапаратът стоеше на високи кокили в стаята и на главата си носеше една шапка против прах. Съвсем послушно всеки ден той разказваше на Алиса за самата нея,  а аз обичах да си представям как тя стои пред него, като пред чудовище, което ще я глътне, и се оставя да я изяде поне по веднъж на ден. После обичах да продължавам да си фантазирам какво ли прави малката Алиса вътре в чудовището, защото тя не проявяваше лентите си, само ги сменяше.

Представях си как щракването е само начален момент от пътешествието й и често я гледах с умолителен поглед да ми разкаже за какво си е мислела в момента на снимането и как се е чувствала после. Защото предполагах, че за останалото трудно ще ми разкаже или пък че й е забранено.

От кого?

Не зная. От този, който е позволил на Луис Карол.

 

Когато започнеше да плаче Алиса изплачваше поне колкото нормалните хора за един месец, не, за година. Много й се удаваше. Беше трудно да разбереш защо плаче, но малко ли са нещата, за които може да се плаче, казваше си винаги Мари. И винаги разбираше приятелката си. Но разбира се понякога Мари си мислеше, че Алиса твърде много се е заплеснала да плаче и предлагаше да отидат на кино.

 

Обикновено гледаха някой стар филм на Одеон, например „Мама Рома” или нещо от рода. После всички хора се струваха на Мари като излязли от филма, тоест малко като италианци,  и изобщо Мари намираше неореализма за много съвременен.

Всички хора освен Алиса.

 

Ако не беше изчезнала, защото на Мари все й се струваше, че Алиса ще изчезне всеки момент отнесена от някой, който си прибира  пуканките, дрехите и чантата от стола и попогрешка взима и нея, то на Мари й изглеждаше че до нея  ходи и й се усмихва след филма не Алиса-нейната приятелка, а  момичето-което-живее-във-фотоапарата и което като че знае всички тези филми наизуст, без да ги е гледало.

 

Да, всички хора по улиците й се струваха като участници във филма с изключение на Алиса.

„Добре, отивам да измъкна Алиса от Фотоувеличението”, казваше Мари, когато се запътваше към приятелката си, без обаче да бъде сигурна на какъв етап от фотоувеличение или намаление беше в момента Алиса-от-фотоапарата и дали изобщо се беше се върнала обратно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 


 

 

Attachments