превод от немски Бети Файон

Този духовен брат на Роберт Валзер и пионер на модерното разказване и до днес е вдъхновение за много исландски разказвачи и постепенно бива открит и в чужбина. В „Аристокрацията на Исландия” (1938) самотен поет живее цяла зима под един покрив с млада жена и не се решава да й признае любовта си. И когато тя се връща в родното си място, той е обладан от такова голямо съжаление, че тръгва по дирите й, но в решаващия момент отново не успява да надмогне безсилието си. (Магнус Магнусон)

Спомням си, като че ли се случи вчера.

            Беше сряда, 15 май, годината беше 1912.  Много леко облачно през деня, после обикновено облачно, а вечерта силно облачно. Лек вятър от северозапад, после бриз, после отново лек вятър. Крехък студ. Слънчева светлина. Събуждаща се пролет навсякъде […]

Скочих от леглото и светкавично се облякох. Налях вода в легена за миене и започнах да се бръсна. Днес трябваше да изглеждам особено добре. Днес се решаваше щастието ми,  живота ми. Ни повече, ни по-малко – спасението на душата ми.

Но точно сега ножа за бръснене беше тъп, в стаята нямах ремък за острене, нито крем за бръснене, а също топла вода за бодливата ми, избуяла четина. Последно се бях бръснал в неделя сутринта, когато я съпровождах до Хафнарфьодур. Като че ли някакъв зъл гений ме преследваше и предвателно проваляше всякакви намерения.

Но трябваше някак да се справя с проклетия си образ. Започнах да скубя един след друг космите на четината си и така татуирах с кървави точки цялото лице. Веднъж започнал, най-безпощадно позволих на бедствието да се разраства, стисках зъби, когато кожата се разрани, псувах на висок глас, тихо стенех, призоваваки спасителя и после твърдо се отричах от него. Когато ожесточената битка приключи, погледнах в огледалото и се видях разранен и облян в кръв като плуваща в огнена мъгла пълна луна.

Боже мили! Никога не съм бил по-отблъкващ. Денят беше изгубен. Пропуснат шанса. Животът ми пропаднал.

Точно в този момент фриволно почукване на вратата. И преди объркването да премине и да успея да кажа „влез!”  вратата се разтвори с тласък и в същия момент усетих, как пророчеството на съня ме настигна подобно на отдавна потвърдена истина.

„Е, дойде май време за сбогуване. Всичко добро, беше хубаво с теб тази зима!”

Кратко объркване… „О-о, какво-какво-какво, ъ-ъ…?” Вси-всичко добро! Веднага ли тръгваш? Трябва да си изплакна лицето от сапуна.”

„Трябва да побързам. Корабът скоро тръгва.” И в същия момент тя изхвръкна от вратата и я затвори с трясък.

Стоях там като с изтръгнати корени, взрян във вратата. В стаята стана тъмно. Като че ли в момента, в който тя затръшна вратата, огромна тролска лапа с един замах измете цялата светлина на света от бедното ми жилище, от живота, от вечността.

По-различно си бях представял момента на сбогуване на двама влюбени. Бях го рисувал задушевен, съзерцателен, с тържествено ръкостискане и задавени от сълзи обещания за нови срещи.

Защо съдбата ми отрежда това ужасно изпитание? Наистина ли  бързаше толкова? Или беше просто начина да се отърве  от мен? Хитрост, за да не мога да изпратя до борда на кораба момичето си, така както другите млади мъже от дома ни?

Защо?

Не ме ли обичаше?

Презираше ли ме? Срамуваше ли се да бъде видяна с мен?

Или тъкмо обратното, обичаше ме толкова много, че искаше да завърши час по скоро тази сърцераздирателна раздяла? Може би се срамуваше, че не може да скрие, колко дълбоко ме обича. Или се страхуваше, че ще заплаче на борда на кораба, който просто не искаше да отплава,  докато тя се сбогуваше с всяка  част на тялото ми, една след друга. Защото да плачеш пред очите на другите се считаше за жалко.

На този свят има поразително много примери за това, какви недостойни слухове могат да се чуят, ако някое момиче, колкото и скромно да е то, позволеше да бъде видяно заедно с мъжа, когото обичаше. Така че беше по-добре да си спести това излагане на показ на чувствата, докато дойде денят хората да кажат: Те са сгодени. Обещаха си да се оженят наесен.

Не можех да си изясня на какво да вярвам. Знаех единствено, че сме разделени един от друг и че страданието ми е непоносимо.  Вече бях скочил и трескаво се хвърлях от единия към другия ъгъл на стаята, от прозореца към вратата и отново и неспирно, от вратата обратно към прозореца,  стъпвах все по същите дъски на пода, като совалка в тъкачен стан. О Господи! Колко трудно понасях  ярема на самотата! Как всичко беше пусто и празно, след като тя си замина. Колко огромна тъмнината, дълбока тишината, студена вселената, светът безсмислен.  Бях уморен от живота, сам в най-дълбок мрак. О, какъв глупак бях! О, какъв „живот-нерадост”!

Изведнъж като че ли слабо пламъче проблесна в най-далечното кътче на душевния ми мрак. Неведох се над легена и изплакнах сапуна от лицето си. После препуснах надолу по стълбите и навън.

Нямах представа накъде съм тръгнал. Забелязах само, че се лутам, и то дълго, много дълго, из улици, улички, площади. Без да гледам, без да разбирам. Като че ли обикалях в кръг, в херметично затворена черна дупка, някъде извън съществуването. В най-дълбок мрак никой не вижда къде свършва тротоара.

Виж ти! Изведнъж се намерих пред мостчето на стария кей.  Нямах представя как съм се озовал на това място. Но ето че стоях тук, с всички тези кораби пред тъжния ми и измъчен поглед.

Заливът се разстилаше естествено пред мен като сребърна кърпа. Но виждах само части, чувах само откъслеци, разбирах само отломки. Тук-там  проблясваха слънчеви лъчи отразени в металния нос на някой кораб. Шума от мотора на лодка. Скърцането на подемен кран.  Някой извика в далечината: „Хей-хо, ха-ха. Гудрун от Гуфунес”. Някъде далеч часовникова кула отмерваше часовете: Едно, две, три… удари единайсет.  После издрънча котвен шпил. Веригата изскрибуца. Изведнъж се стреснах. Вестри ли потегляше? Наистина! Потегляше едва сега! Така ли изглежда действителността, когато обичаш? Не. Въпреки че обичаш. Може да са им липсвали някакви запаси. Или капитанът да е бил пиян, да е погълнал някаква парцуца. Вестри ми се струваше най-истинският кораб на пристанището, никой кораб в цялата страна не беше така красив, никой кораб в целия свят не можеше да е по-щастлив. Ах, какъв късмет имаше този  Вестри.

Върху котвата пробляснаха слънчеви лъчи, когато шпилът я изтегли от свежото утринно море. После Вестри разпени водата с корабното си витло. Изсвири пронизително четири пъти. И после си проправи път извън залива, все по-далечен, далечен с всеки изминал момент, силен, волеви, безмилостен. Самодоволните силуети на пасажерите на палубата и на мостчето се свиха до незначителни, безформени драскулки, преди да изгаснат като сенки в изгряващото слънце. Също и нейният образ. Скоро нямаше нищо, само вечността, която никога не идва и не си отива: Морските ширини, островите в морето, планините зад морето.

Но всички кораби, които потеглят,  все някога се връщат… След няколко дни тя ще пристигне в Хрутафьордур под ясно небе, слънчева светлина и трепкащо безветрие. Там, където е любимата, е винаги безветрие и слънчева светлина. А младите мъже от селата край фиордите ще се събират по площадите и поляните и ще насочват далекогледите си към Вестри.

         Дали ще е на борда?

         И още как! Виж я, стои на мостчето до готвача, зад лодката. Това под вълнения й пуловер май е
         дантела?

         Не си е губила времето зимата в Рейкявик, мене ако питате, съвсем е в крак с модата.

И после ще започнат излетите на лъскави коне по хълмовете и в долините. И там в най-дълбоките  падини ще полегнат…

Небесни Боже! Затътрих се след дирите на кораба, после покрай пристанището, плачейки, тръгнах на изток и се изкачих на Баронстигур. И после през целия ден ту се изкачвах, ту слизах по хълма Сколавьорду, като призрак, който не си знае гроба.

Денят почти преминаваше, когато умората на тялото и душата ме тласнаха отново към града. Целият град беше едно море от знамена, и всички бяха вдигнати наполовина.

Кой е умрял?

Кой е умрял?

Нали не е потънал Вестри? Там навътре, натъкнал се на подводна скала, малко преди брега на Мюрар? Там някога потъна Софи Уетли. Там никой не се спаси.

Не! Само крал Фридрих VIII. Умрял вчера вечерта в Хамбург. Днес сутринта в десет съобщението за смъртта му било предадено по телеграфа. Трябвало да се раздели с живота, защото не получил тази, която обича. Крале и просяци не получават никога тази, която обичат.

През следващите седмици постоянно бягах от щурмуващите ме спомени. Душата ми не намираше спокойствие нито за миг. Изскачах от леглото в ранни зори и хуквах към далечни местности извън града. Лутах се, ден след ден, по ветровити хълмове и голи сипеи, в непоносимо дълбокия мрак на отчаянието. Тананиках си монотонни мелодии или със задушавано от сълзи вълнение възпявах копнежа си по смъртния час, бушуващия прибой на чужди морета или по омагьосващите въздушни отражения в играта на цветове на залеза над тъмносин отстров. Там в тиха лятна привечер, в малката падинка с избуял камъш, любимата ми ще седи нагиздена, взряна в искрящото море на мечтите:

Цветче на любовта, о нежна фея,

Извивила стан, тъй гледах те в захлас

Зова те от морето в страшна буря

Че е настъпил сетният ми час  

Изпраща върху гриви на вълните 

Вестта от бездната жесток съдия

Гласът му с грохот вятърът повтаря

Че никога не ще се видим ние.

С наближаването на вечерта отново тръгвах към града, за да внеса малко разнообразие в ритъма на мъките си, след като и последната клетка на мозъка ми беше изпълнена от постоянни въздишки. Улиците се превръщаха в арена на мъката ми. Тръгвах по някоя, след което криввах по някакъв път, който ми се откриваше от другата страна на улицата, свивах по малка пресечка, водеща към друга улица, после по стълбите, които извеждаха отново на същата уличка и така отново и отново, край все същите олуци, докато утринното слънце не хвърли трепкащи отблясъци в бедната ми душа на беглец. Може би на срещуположната страна на улицата ме чакаше някаква неочаквана разтуха. Може би щастието ми махаше с ръка тъкмо от тази малка уличка? Или пък там щях да открия избледняващи следи от благословените й стъпки, там, между уличката и стълбите. Ами ако изведнъж Вестри се появеше отново на пристана и тя е на борда, защото не издържа да живее без мене? И тутакси хуквах надолу към пристанището.

Понякога ме обхващаше непреодолимото желание да срещам познати на улицата и да подхващам високопарни разговори на всевъзможни учени теми като например неточността на компаса, кръговрата на елементите или непорочното зачатие на нашия Господ Исус Христос. Чувствах, че учеността и мъдростта можеха да облекчат пожара на любовта. Поезията и другите изкуства, напротив, бяха като наливане на масло в огъня на пламтящото желание. Така че опитвах да се задържа на висотата на духовността и щурмувах върховете на мъдростта. Сякаш за мен се бяха разтворили небесни шлюзове. Нещата ставаха прозрачни. С лекота разбирах учените думи, които като че от само себе си се лееха от устата ми в танц на леконравни девици. А в края на един такъв разговор се издигах от водите на мъдростта, чист и освежен, прояснен и въздигнат над всички страстни стихове и чувствени пориви за семейно щастие и любовна лудост.

Но само за миг.

Защото съвсем скоро от снопа на спомените изскачаше и ме пробождаше някое изречение, някоя неразрешена загадка от зимните ни часове заедно, възможност за прелъстяване, която с небрежна лекота бях пропилял. […]

„Катастрофално душевно състояние. Неспокойствие, помрачение, безнадеждност и нищета. Това съм сега, рухнал дух и изнемощяло тяло.” С тези думи на 18 май, неделя, бях описал състоянието си.

Постепенно спомените получаваха друг отпечатък, събитията от зимата изчезваха в коритото на времето. Отлагаха се бавно на дъното на душата, подреждаха се в стройна гама и съпровождаха какафонията на дните ми с успокоителен копнежен звук. Отново можех да се радвам на творческата сила, която пронизва всичко живо, очите виждаха нови цветове, ръцете ми извършаваха работата си с усет за по-дълбок смисъл.

Постепенно отново ми се удаде да се концентрирам към безнадеждната борба за живот, крепяща се на познатата загадка:

Къде можех да намеря някаква работа?

Детски-наивната ми вяра в готовността на хората да помогнат беше заложила надежди тук и там: да стоя зад някое писалище, да боядисвам къщи, да продавам вестници, даже да намеря убежище в някое предприятие… Но всичко това се провали поради друг един проблем, отдавна известния проблем на душата: сбъдването рядко успява да достигне ценността на първоначалното обещание.

В края на краищата ми се удаде да продам безсилието си на пътното стоителство. Строеж на пътища на север, тъкмо в Хрутафьордур.

И дните маршируваха властно и всемилостиво през града и изчезваха вечер зад златния край на изтока като свещени буди, привършили отредената си за деня работа в света на мрака.