текст Мария Каро, илюстрации Ирина Джонкова

проект за детска книжка

откъс:

Таралежчето Ай-ай иска да стане голямо

Таралежчето беше чуло, че се става голям и тогава можеш да правиш много неща, които малките не могат. Например да си купуваш много бонбони, торти, сладоледи и крем карамел! Но как да направи така, че това да стане бързо? Днес още от сутринта се зае да измисли план. Ще е много таен план, ще го каже само на паячето, което също много искаше да порасне и да пътешества. То си мечтаеше да отиде до нос Добра надежда и искаше да се установи там на някоя скала и да гледа океана. Таралежчето не разбираше за какво ти е да ходиш до някой си Нос, но щом паячето го искаше, таралежчето беше убедено, че е нещо много забележително. Защото паячето винаги виждаше нещата от висок и странен ъгъл на стаята и забелязваше всичко. И така, Ай-ай се подкрепи с няколко парчета от ябълковата торта, пи чай от листа на малини и ягоди и започна да мисли. От време на време се почесваше по игличките над челото си, за да му дойдат повече мисли. За новите мисли беше чувало, че идват ненадейно, само трябва да им освободиш място в главата си. Ай-ай започна да намества разните мисли, които се разхождаха всяка накъдето си иска, даже се скара на една мисъл „за най-вкусния шоколадов бонбон с череша в него“, защото тя постоянно се наместваше по средата и не оставяше на мира другите мисли за разходка, кино, игра на лабиринт и за подарък за рождения ден на паячето. Общо 5 мисли, каза си Ай-ай. Ако добре ги сместя, ще има място за откритие! И изведнъж, като си каза това и намести мислите си,  хоп, изведнъж новата мисъл започна да се появява, да получава цвят, мирис и някоя буква даже от името си. Ай-ай наостри ушички и зачака да дойде цялата, беше убеден, че ще си каже името, ще се намести на мястото… и от нетърпение запляска с ръце.

„ИЗКУСТВО“

„Ама че име има тази мисъл“. Малко му приличаше на думата „вкусно“, но направена по-трудна. И че вкусното излиза отнякъде, но откъде? Много заплетена мисъл и се намести точно до онази за „Най-хубавия шоколадов бонбон с черешка“. „Става се голям, когато вземеш вкусните неща… откъде?… Много интересно!, каза си Ай-ай, „тази мисъл сигурно ще ми помогне да порасна за 10 минути!“. Ай-ай беше чувал, че 10 минути е много важно време… и много помага, като кажеш „Ей сега, след 10 минути!“, и каквото е обещано, непременно се случва. „Вкусните неща не трябва да се бавят“, каза си наум Ай-ай, „така е честно!“ (много обичаше да казва кое е честно и кое – не).

„Трябва веднага да разкажа на паячето, че се става голям, като си вземеш вкусните неща много бързо, за 10 минути, и тогава няма начин да не се случи! Много хубава мисъл!“. Ай-ай се затича към ъгъла на стаята да повика приятеля си.

Подаръкът за Сантино

Утре бе рожденият ден на Сантино и Ай-ай постоянно го подпитваше какъв подарък иска, а той все мълчеше. После, към късния следобед, след като приятелите хапнаха от шоколада, който Нора беше оставила за тях на скришното място за бонбони и шоколади (няма да ви кажа къде е), Сантино каза:

‒ Но да не ми се смееш, Ай-ай! Това е едно много специално желание, не знам дали е изпълнимо, но на теб като на най-добрия ми приятел мога поне да го кажа. Искам да имам моя малка паяжина в небето. Да е малка и тънка и в нея да се хване един слънчев лъч. Или няколко ‒ Сантино гледаше почти засрамено приятеля си.

‒ О! ‒ Ай-ай се почеса зад ушичките ‒ Много красиво, паяжина и в нея слънчев лъч, би трябвало да се получи, слънчеви лъчи има предостатъчно, но как да ги доведем в твоята паяжина, това трябва да стане… ‒ и таралежчето сви глава към коремчето си и още повече се замисли.

Паячето, което се беше зарадвало от думите на приятеля си, сега, като го видя така сериозен и замислен, се разтревожи?.

‒ Виж Ай-ай, не е непременно нужно, само ако много лесно може да се случи.

А таралежчето си мислеше: „Днес е слънчево, значи и утре ще е така. Слънцето, доколкото знам, обича да си грее и не вярвам точно утре да реши да си почива, въпреки че на кого му се ходи на работа всеки ден!“ – това таралежчето беше чувало да казват за работата, когато ходеха в сладкарницата. „Но къде слънцето огрява така, че един цял лъч някак да се оплете в паяжината на Сантино? Ще попитам Тита, пчеличката, която си прелита от цвете на цвете на балкона. Сигурно слънцето се заглежда в най-красивото цвете и точно между листата му Сантино може да направи люлка от паяжина. Няма да може да го улови завинаги, но ще го полюлее за малко, не вярвам да е разочарован. Какво хубаво желание за рожден ден!“, помисли си Ай-ай.

 ‒ Ще стане! Имам идея! Титаааа! ‒ Таралежчето се затича да намери пчеличката, а Сантино, който се беше свил притеснен в един ъгъл на стаята, изведнъж засия и си помисли: „Имам най-добрия приятел на света!“.