текст Мария Каро, илюстрации Ирина Джонкова

издателство Потайниче, 2025

страница на книжката във фейсбук

Едно таралежче се е загубило в горичката край парка, намира го малката
Нора. Тя го отнася в апартамента си и то става част от семейството ѝ, дават му
името Ай-ай.
Колко е интересно всичко за него, съвсем различно от предишния му живот!
Но то не може да забрави гората и приятелите си там.
Какво ще реши Ай-ай, кого ще изостави – Нора и новите си приятели или
старите, в гората?

откъс:

Таралежчето Ай-ай иска да стане голямо

Таралежчето беше чуло, че когато пораснеш  можеш да правиш много неща, които малките не могат. Например да си купуваш  бонбони, торти, сладоледи и крем карамел! Но как това да се случи по-бързо? Още от сутринта се зае да измисли план. Ще е много таен план, ще го каже само на паячето, което също много искаше да порасне и да пътешества. То си мечтаеше да отиде до нос Добра надежда и искаше да се установи там на някоя скала и да гледа океана. Таралежчето не разбираше за какво ти е да ходиш до някакъв си Нос, но щом паячето го искаше, таралежчето беше убедено, че е нещо много забележително. Защото паячето винаги виждаше нещата от висок и странен ъгъл на стаята и забелязваше всичко.

И така, Ай-ай се подкрепи с няколко парчета от ябълковата торта, пи чай от листа на малини и ягоди и започна да мисли. От време на време се почесваше по игличките над челото си, за да му дойдат повече мисли. За новите мисли беше чувало, че идват ненадейно – само трябва да им освободиш място в главата си.

Ай-ай започна да намества разните мисли, които се разхождаха всяка накъдето си иска, даже се скара на една мисъл „за най-вкусния шоколадов бонбон с череша в него“, защото тя постоянно се наместваше по средата и не оставяше на мира другите  – за разходка, кино, игра на лабиринт и за подарък за рождения ден на паячето. „Общо пет мисли”, каза си Ай-ай. „Ако добре ги сместя, ще има място за откритие!” И изведнъж, като си каза това и подреди мислите си,  хоп, изведнъж новата  започна да се появява, да получава цвят, мирис и дори някоя буква  от името си. Ай-ай наостри ушички и зачака да дойде цялата, беше убеден, че ще си каже цялото име, … и от нетърпение запляска с ръце.

„ИЗКУСТВО“

„Ама че име има тази мисъл“, зачуди се Ай-ай.. Малко му приличаше на думата „вкусно“, но направена по-трудна. И че вкусното излиза отнякъде, но откъде? Много заплетена мисъл и се намести точно до онази за „най-хубавия шоколадов бонбон с черешка“. „Става се голям, когато вземеш вкусните неща, но откъде?… Много интересно!”, каза си Ай-ай, „Тази мисъл сигурно ще ми помогне да порасна за десет минути!“. Ай-ай беше чувал, че десет минути е много важно време и много помага, като кажеш „Ей сега, след десет минути!“, и каквото е обещано, непременно се случва. „Вкусните неща не трябва да се бавят“, каза си наум Ай-ай, „така е честно!“ (много обичаше да казва кое е честно и кое – не).

„Трябва веднага да разкажа на паячето, че се става голям, като си вземеш вкусните неща много бързо, за десет минути, и тогава няма начин да не се случи! Много хубава мисъл!“. Ай-ай се затича към ъгъла на стаята да повика приятеля си.

Подаръкът за Сантино

Утре бе рожденият ден на Сантино и Ай-ай постоянно го подпитваше какъв подарък иска, а той все мълчеше. Чак в късния следобед, след като приятелите хапнаха от шоколада, който Нора беше оставила за тях на скришно място, Сантино каза:

‒ Но да не ми се смееш, Ай-ай! Това е едно много специално желание, не знам дали е изпълнимо, но на теб като на най-добрия ми приятел мога поне да го кажа. Искам да имам моя  паяжина в небето. Да е малка и тънка и в нея да се хване един слънчев лъч. Или няколко ‒ Сантино гледаше почти засрамено приятеля си.

‒ О! ‒ Ай-ай се почеса зад ушичките ‒ Много красиво, паяжина и в нея слънчев лъч! Би трябвало да се получи, слънчеви лъчи има предостатъчно, но как да ги доведем в твоята паяжина, това трябва да стане… ‒ и таралежчето сви глава към коремчето си и още повече се замисли.

Паячето, което се беше зарадвало от думите на приятеля си, сега, като го видя така сериозен и замислен, се разтревожи.

‒ Виж Ай-ай, не е непременно нужно, само ако много лесно може да се случи.

А таралежчето си мислеше: „Днес е слънчево, значи и утре ще е така. Слънцето, доколкото знам, обича да си грее и не вярвам точно утре да реши да си почива, въпреки че на кого му се ходи на работа всеки ден!“ – това таралежчето беше чувало да казват за работата, когато ходеха в сладкарницата. „Но къде слънцето огрява така, че един цял лъч някак да се оплете в паяжината на Сантино? Ще попитам Тита, пчеличката, която си прелита от цвете на цвете на балкона. Сигурно слънцето се заглежда в най-красивото цвете и точно между листата му Сантино може да направи люлка от паяжина. Няма да може да го улови завинаги, но ще го полюлее за малко, не вярвам да е разочарован. Какво хубаво желание за рожден ден!“, помисли си Ай-ай.

 ‒ Ще стане! Имам идея! Титаааа! ‒ Таралежчето се затича да намери пчеличката, а Сантино, който се беше свил притеснен в един ъгъл на стаята, изведнъж засия и си помисли: „Имам най-добрия приятел на света!“.

Таралежчето Ай-ай съчинява песничка

Днес Ай-ай се събуди в не особено добро настроение. Беше петък, а петъците, както бе установил, са много скучни дни. Всички хубави неща кой знае защо се случваха в събота или неделя. „Не е честно“, замисли се Ай-ай, „не стига, че са чакали цели четири дни да дойдат!“. И реши да направи нещо Неочаквано Петъчно…, но какво?

Изведнъж идеята сякаш сама се появи: Песничка!  

Виновна за това беше (макар че Ай-ай не си признаваше)  Нора, която вече цяла седмица си пееше една и съща песничка в стаята и Ай-ай дори беше запомнил възклицанията от припева ѝ:

О-о-о! Е-е-е-е! Йе-йе-йе!

„Искам да е песничка за всеки петъчен ден, но да се случи нещо пътешественическо…“

И Ай-ай запя:

Сантино, добър ден!

пътища и гледки

пеперуди и мушички

Надежда за Доброто

и Ухото на Дъба

гъдел от въздуха

и прозрачно цветенце

О-йе-йе!

Сантино, добър ден!

Ай-ай наричаше паяжините на Сантино „прозрачни цветенца“, „Ухото на Дъба“ пък беше най-старото дърво в горичката, в която живееше преди и той искаше непременно да го покаже на приятеля си, когато тръгнат на пътешествие. А гъдел предизвикваше понякога приземяването на Сантино във врата на Ай-ай…

„Колко хубава Петъчна Песничка!“, похвали се сам Ай-ай, „първо ще закуся, а после ще я изпея на Сантино.“