ЖЕНАТА НА ГЛУХИЯ

Аз съм жената на глухия, отсреща, нали се сещате, русия, бледия, с вечно изпънато в напрежение лице, знам че всички се питат, като ме видят, защо съм се омъжила за глух, все ме оглеждат, като че в мен ще открият нещо особено, скрита липса на сетива, или пък обратното, компенсация, плът и сетивност в повече, по- някога се оглеждам в огледалото и се питам, как стана така, че се влюбих в него, и винаги в такъв момент се опитвам да образувам някакво изречение, глухо го формулирам в себе си и като че го записвам заедно с погледа, върху отражението си – казвам си например: Дали ме познава, щом не може да чуе гласа ми? И нямото отражение срещу ми казва, Да познава те. Без изобщо да се съмнява. Тогава започвам да се чудя защо едната, аз отсам огледалото се пита, защо другата е толкова уверена в отговора си, и си мисля, сигурно е от този навик да си говоря с него наум, нали все нещо гледам да си спестявам от жестикулациите.. Отначало беше много смешно, пишехме си на вълшебната дъска, нали се сещате, написаното се изтрива от само себе си след минути, можех да говоря, да ръкомахам, да го прегръщам и да го водя при нещата, да рисувам във въздуха движението им, смешните им маршрути, бях се ядосала, че нещата не искат да говорят, че когато пипнеш нещо, то не издава звук, тръшках нарочно ютията, стъпките ми, и те мълчат, пусках радиото, но като че ли не говореше, беше нещо като съмнение в звуците, казвах си, ето, аз се съмнявам, това съмнение трябва да има глас, всяка мисъл изобщо трябва да има глас, моят мъж има ли представа за гласовете на нещата, имат ли мислите му глас, щом вече не чува как нещата, хората излизат от себе си, защото то е така, нали, гласът излиза, нещата по странен начин повтарят себе си, казват, да, ето, това съм наистина аз, да, нещата са като войници, като деца, които трябва да потвърдят, че, ето, има ги, слушат, какво им казват, подчиняват се, моят мъж значи няма собствени деца, няма войска, подопечпи, подгласни, не притежава ничий глас, нито дори собствения си, понякога си пожелавам да ме притежава, казвам си, ето тази нотка в гласа ми, най-ниската, искам да я притежава, или пък искам да го обидя, да му кажа някаква лоша дума, но и тази дума като че още неказана увисва във въздуха, препарира се, имам чувство, че думите ми живеят скромния живот на музейни експонати, не, не мъжът ми, а тъкмо думите, подреждат се като вещи край него, на някакво предварително определено от него разстояние, а той се приближава и наднича в тях, нали го виждате, толкова е прям, когато те гледа с напрежение в устата и като че ли наднича в гърлото ти, като в кладенец се надвесва но в същото време не ви ли се струва, че изобщо не гледа, устремен е някъде настрани, дори когато иска да ме прегърне, ръцете му са прострени някъде по-встрани от мен, главата му е наклонена, може да се каже, че с ръце търси около нещата, да, точно така, и с мен се е случвало като с вас, срещаме се пред асансьора, връщам се от работа, той излиза, с благ поглед ме обгръща, или по-скоро пространството около мен, и като ме заобикаля с бързите си, дори резки крачки, влиза почти незабелязано в асансьора, който го поглъща, може би му харесва да потъва в почти тъмния асансьор надолу, да се скрива, или, може би, това е малка хитрост – ето ме, виж ме, и аз мога да се скрия, като всички вас, глухотата ми е игра, думите влизат в асансьора, всмукват се обратно, нечутите думи се връщат при притежателя им, защото те са толкова послушни, те са като кучетата, като децата, виж ме, шмугвам се в асансьора като думата „здравей” от четвъртия до първия етаж тя дори не разбира, че се е придвижила, всъщност, ще ви призная, обичам да целувам моя мъж, но никога по устата, и никога, никога, по ушите, макар че понякога те са наострени като на пес, а рано сутрин поне едното е смачкано и зачервено, по-прилепнало към главата, сякаш цяла нощ е сънувало, долавям странна връзка между устата и ушите, без да съм се занимавала с анатомия, имам следната представа за тяхната връзка: веднъж попитах мъжа ми какво „чува”, когато кажа с най-прецизно движение на устните „обичам те” и той ми каза, че чува как вали сняг, чува процеса, сякаш отварянето на О непременно е свързано с нещо, което идва отгоре и тихо се слепва със земята в края на фразата, когато двете устни почти се долепят, но никога съвсем, натрупали малка пряспа и дори малко отдръпнати една от друга, като учудени от снега винаги когато пада, винаги когато пада… долавяте ли, има винаги малко меланхолия в спадащата интонация на тази фраза, всички думи с О в началото си имат бездруго такава спадаща интонация, която не е нужно да чуваш, достатъчно е да гледаш това падане на устните, питате се, нали, като мен, какво сънува глухият, дали и сънищата са като глухи преспи от неща, нахвърляне на събития, без музика, и аз съм си го задавала, този въпрос, и тогава се сетих за пътешествието на Орфей в подземното царство, защо се обърнал да види дали любимата му наистина е зад него, Орфей свирел на арфата си, би трябвало да е уверен, че Евридика следва неговия глас, дали не е мислел, че Евридика е глуха, или музиката в подземното царство е недоловима, или пък, мислех си, да не би гласът да го е накарал да се усъмни, музиката = гласът му, онова, което искаме да притежаваме, което викаме при себе си като дете, като куче, дали не е решил, че нейното име, което пеела лирата му, е измама, образ, създаден от изкуството му, за да го подмами навън, към живота… нещо такова си мислех, за видимото, за съня, за обичта ми към моя мъж, за образите на думите, не знам, понякога ми се струва, че е по- трудно да бъдеш глух мъж, отколкото глуха жена, и като прехвърлям в себе си верността на това твърдение, чудя се сама как така съм стигнала до него, ще ви кажа поне едно от предимствата, което глухият мъж притежава, в което е и разбира се митът за моя мъж: когато навън вали сняг, аз излизам с децата и правим снежен човек, той има очи, нос, копчета и понякога някоя от шапките ни, после се прибираме вкъщи, зачервени и мокри гледаме, изправени до прозореца, нашия снежен човек, който стои с разперени ръце, упорит и някак беззащитен, а снегът се сипе, като в стъкленица със снежен човек и падащ сняг който, стига да обърнеш стъкленицата, отново и отново завалява, тогава ме обхваща странното чувство, че съм космонавт, което сигурно идва от наименованието на болестта на мъжа ми, толкова рядка – aeromycos paraboloca, шум като в реактивен двигател на излитащ самолет, космически кораб, и всичко това поради върлуването на някакви странни гъбички във вътрешното ухо, които, разбира се, после изчезват, все едно че никога не ги е имало, сякаш имат неземен произход, но преди да изчезнат обръщат посоката на шумовете, пробиват всички прегради и започваш да чуваш себе си, шумовете на кръвта, тупкането на сърцето, смилането на храната, чуваш, зная от мъжа ми, дори въздуха, който бавно се придвижва в бронхите, алвеолите, след като изсвистява през ларинкса… но не чуваш външния свят, онова, видимото, локомотивите на кухненската печка и тенджерите, тихото дишане на жена ти до теб, звънчетата на децата сутрин, те, милите, вдигат нарочно такава олелия, като че искат да разбудят техния заспал Снежко, ах, сънувах странен сън, бях много млада, той също и вървяхме по една дълга улица, по която все гледах да не стъпвам на канавките, от малка съм такава, носят ми лош късмет, и така от време на време подскачах до него, той чуваше всичко, което му говорех, а аз му разказвах за детството си, дали наистина чува всичко, питах се насън, и много добре чувствах, че ме чува, докато разказвах за двете си майки и бащи, за котките, които имахме и които все подивяваха, защото обичах да ги хвърлям отвисоко, за смъртта на дядо ми и защо тогава ме пратиха с другите деца на цирк, за всички тези неща, които никога не съм му разказвала… после в съня ми заваля дъжд, мъжът ми разтвори един червен чадър и дълго време, докато спре дъжда, усещах думите ни да тропат съвсем като водните капки по покрива на чадъра, като че ли са едно и също нещо, два образа за едно и също нещо…