превод Мария Добревска, изд. къща Критика и хуманизъм 2020

бележка на преводача

Когато превеждах кратките, често незавършени истории  на Валзер и си представях как се е случвало това писане – на стар тайнопис, с молив, с почти милиметър дребни букви, върху  листа от вестник, от писмо, от покана, от стара книга  и, според легендата, събирани в кутия от обувки в дъното на гардероба, неволно си спомних една история на мъжа ми от неговото детство.
Бил три или четири годишен, когато го оставяли  сам вкъщи със заръка да храни бубите. В родното му селце на гръцко-българската граница техните отглеждали буби под навес; бубите лежали на дълги дървени рафтове, подобни на книжни лавици и малкото момче не можело да ги види. Но когато редяло върху тях клоните от черница, предварително приготвени от баща му, нарязани от черниците в градината, той очаквано-неочаквано, винаги вълнуващо чувал: хшчч хшшччч хххшчччшшшшшчшчш. Бубите започвали да се хранят и едва тогава усещал присъствието им. Когато разказваше тази история,  лицето на мъжа ми светваше, устните му наподобяваха хрупането на бубите, които навлизат сякаш в главата му, там зашумоляват, сякаш невидимото расте, едрее, създава нишки, създава и неговата история на малко момче.

Точно така притулени в пашкули ми се струваха и думите в микрописите на Валзер. Невъзможно беше да предам в превода това усещане. На пръв поглед това бяха абсолютно същите думи, както в речника, но когато посягах към него, изпитвах странното чувство, че това не са думите на Валзер, че той ги изживява като различни, и също, че това е може би негов начин да ги накара да заживеят. Не можех да отида по-далеч от интуитивното усещане, че съм свидетел на артистичнен (шамански) пърформанс на привикване, вслушване в истории. Дори опитах сама да пиша с молив и с подобни на валзеровите съвсем дребни букви на обратната страна на изписан на компютър чиновнически текст и почувствах особено освобождение на артист, който сякаш пише писмо до самия текст. Ако сънищата са писма до себе си, помислих си, то Валзер иска да пише като насън. Невидимо. Една история още не се е родила, а Валзер чува само шумоленето й. „Със сигурност това е изключителна, във всеки случай досега ненапечатана история” пише в края на един от микросите.  
Харесваше ми да си представям, че той би написал цяла книга от всяка малка история от невидими нишки. И че и на него му е харесвало да си представя, да чува свитите души на историите. Може би истинските истории на Валзер могат да бъдат чути с някакво неопределимо сетиво, ако просто ги оставим да шумолят в главата ни,… подобно на сънищата малко след събуждане.

ВПРОЧЕМ ВИНАГИ ПЪРВО ОБЛИЧАМ РАБОТНАТА СИ ДРЕХА ЗА ПРОЗА

Впрочем винаги първо обличам работната си дреха за проза, нещо като писателска роба, щом реша да пристъпя към писане; но сега бързам, а това всъщност е едно съвсем малко парче проза, съвсем глупаво, с подложки за бира, които са кръгли като чинии. Деца играеха с тях и аз ги гледах. Играта се развиваше пред един от нашите ресторанти, едно кученце също бе намесено в забавлението. О, как се беше вирнала нагоре опашката му от гордост, че участва наравно с другите. Кучето беше като че ли извън себе си от радост, това забелязваха и децата и глупавата кучешка радост ги караше да се смеят. Мен пък ме караше да се смея смехът на децата, а чинийките, тези глупави чинийки за бирени чаши, цели сияеха от  радост, че виждаха себе си използвани за целите на играта. Чинийките от своя страна също трябваше да се почувстват равноправни, когато така самостойно се търкаляха по земята и децата и кучетата подскачаха след тях за да ги хванат, в което всъщност и се състоеше щастието им. Нещастни ли бяха децата? О, не. А кучето? Кучето беше глупаво, и като глупчото, който си беше, беше прещастливо, само и единствено от щастие беше вирнало опашка, и когато моята особа видя това, й стана толкова забавно, колкото не може да опише, чинийките, които се състезаваха по глупост с кучето, ах, колко щастливи бяха те! Дори не мога да го предам с думи, а ето и белоблузата жена, гледаща внимателно надолу от глупавия си и щастлив прозорец към кученцето, децата и играта с чинийките. Някаква самотност величествено се спусна над нея. Всичко величествено трябва естествено да е наситено със самотност. И ето пак тази глупаво щастлива кучешка опашка с цялата й безотговорност. Като видях един такъв голям сбор от безгрижие, в мен се надигнаха размисли, сякаш тези размисли бяха опашки на кучета, победоносно щръкнали от гордост, което в никакъв случай не говори за високоразвит ум, но пък вероятно може да бъде доказателство за една безобидност. Посегнеше ли кученцето към една от търкалящите се чинийки, то тя веднага му се отнемаше, кучето всеки път благодареше за това улеснение. И аз наблюдавах цяла една година тази игра, цяла година?  За такава лъжа трябва една година да моля за извинение и най-радостно и съвестно ще го направя, дори това да означава да загубя годинка от живота си, та нали разполагам с достатъчно много енергия, перспективи, глупост  и  също така, да се надяваме, умност. И отново тези обувки на нежните, чаровно-пищни крака на тази, ще ми се да кажа, изящна и нагласена с най-голям вкус млада дама, която на една -ако мога да се изразя така умно като кажа -неохранявана възраст потрепваше и вървейки, бавно, бавно се поклащаше. Тази красива жена, този идеал за дама, наблюдавах може би цели четири години, и за тази неистина трябва да прекарам други четири години в красиво подбрани молби за прошка, но на подобно разхищение се радвам, стига да не погледнете недоброжелателно на тази радост. Да наблюдаваш четири години едно краче. Какво велико постижение! И крачетата сякаш ми се усмихваха, т.е. по-скоро следното:  май че обувчиците бяха тези, които се усмихваха, колко ли щастливи трябва да са били, че могат да се притиснат до краката на такова прелестно създание.
Играта на децата се проточваше безкрайно във времето, но каква ти „безкрайност”, ти лъжеш, и сега трябва една безкрайност да моля и мънкам за любезно предоставяне на разумно разбиране, и го правя с най-голямо удоволствие, макар че същото продължава твърде дълго, но аз съм търпелив и обичам да страдам, така че могат да ми бъдат спестени връхлитащи внезапности. Чинийките бяха тъй прелестно глупави, като се търкаляха. Кученцето и децата и всякакви респектиращи персони, и какво получавам от всичко това аз? Моля за незабавен отговор. Мога ли още да допълня, че докато тя стоеше тук и четеше вестници, той трябваше да привежда в ред стаята, която беше наела? Беше ужасно, че тя винаги само леко кимваше и всяко нейно едва доловимо кимване той в никакъв случай не схващаше погрешно, а съвсем правилно долавяше и разбираше,  а в замяна тя дори го мразеше. Бих могъл да ви напиша за това хиляда и триста страници, тоест много много дебела книга, ако исках, но не искам, поне засега. Може би по-късно. Радвай се на това, което евентуално ще настъпи, приятелю, и бъде жив и здрав дотогава. Но накрая само набързо още нещо. Би било тъй жалко, ако не го допълня, направо в последната минута, а именно, как тя всеки път след свършената работа му даваше просто парче сух хляб. Казваше се Розалинда. Той пък беше без име. Не му приличаше да носи име, но липсата на име го правеше щастлив, тъй че за него се бяха погрижили. Парчето хляб също винаги великолепно му се услаждаше, и когато го ядеше, заливаха го амазонски реки от вярност. Каква отдаденост и нищо друго е било това! Знам, че за тези редове ти си ми безименно благодарна. О, тези отношения на даване на парче хляб! Божествени! Струва ми се, че мога да продължа тези записки до безкрайност. В какво друго се състои безкрайността освен в необозримостта на точици? Като му даваше така парче хляб, тя изобщо не го гледаше, а спокойно продължаваше да си чете вестника. Даваше му го съвсем механично. И тъкмо това беше чудесното, ненадминатото, че му даваше хляба съвсем съвсем механично. Хубавото в това беше механичното. Написах настоящото парче проза, трябва да призная, също съвсем механично, и може би затова ти харесва. Искам да ти харесва така, че да трепериш пред него. Да е за теб в известен смисъл едно страховито парче проза. За да го напиша дори не се погрижих както се полага за тоалета си. Само по тази причина не може да е друго освен майсторско произведение или произведенийце, ако все пак предпочетем да го кажем изпълнени със снизхождение. Искаме да проявим снизхождение и ти се радваш, нали, на парчето хляб допълнително? Аз особено много. Предполагам, че става въпрос за най-голямата радост, защото това е най-важното, а ти трябва да го считаш за най-доброто. Ти трябва непременно да си доволен от мен, чу ли?  Непременно. И после онази чинийка. Тази действителност. Този куп от случващисенаистинанеща. Тази кола профуча, и той и тя стояха в купето. Как намираш моето „купе”?  Запомни тази дума! Не съм я измислил аз. Как бих могъл да съм измислил такива фини изрази? Чух я случайно и тук я използвам. Не считаш ли, че това ‘купе’ заплете междувременно  цял куплет?  Хайде, съгласи се! Най-сърдечни поздрави и не забравяй гордостта на глупавото кученце. Беше тъй очарователна.

НОВОГОДИШЕН КАЛЕНДАР
 

Край се римува със знай, а кройка с бройка. Почука се, аз казах „Влез” и се скрих в гардероба, а влезлият сигурно дълго се е ослушвал, чакал. Не един или два романа започват многообещаващо. В снощния сън ръцете ми се превърнаха в прогнили, рухващи кули. Една руина, имам пред вид една остаряла милионерка, ми завеща сто хиляди франка, които успях за кратко време да прахосам. Какъв измамен спомен! Когато излизах от увеселителните локали на свеж уличен въздух, бъдещето притежаваше нещо приказно. В харченето на пари има нещо ощастливяващо. Надявам се, че в скоро време ще ми се удаде новела, която трябва да бъде написана сякаш подрънква мандолина. Ръцете ми в споменатия сън безмълвно виеха за помощ. Влачещо се като мечка към устата ми, чудовищно стенание ме събуди и си помислих за едно момиче, предрекло ми по време на сто-хиляди-франковия ми период, че някога за мен ще настане време, когато ще получа възможност шумно да въздишам. Дали вече съм се отправил към подобен поврат? Весело ми е, що се отнася до това, но сега смятам да поговоря за съня, понеже случващото се в него сякаш има намерение да ме смаже. Веднъж като момче, докато разлиствах едно списание, ми се мярна илюстрация на отглеждането на роби. Леко ме потупа по рамото въпросът, дали тук пиша тихо или шумно; също така се питам, дали настоящата скица звучи остро или притъпено. По мое мнение звучи като измислена от добродетелен, благонадежден негодяй. Гореспомената богата жена притежаваше изразителна грозота, която ни най-малко не представляваше нещо отблъскващо за мен. Веднъж,  по повод открила ми се благоприятна възможност, паднах на колене пред фигурата, който тя представляваше, поведение, което привлече добрата жена, имаща лоша слава, и дори я накара да ме смята за особено мил човек. Ако не се лъжа, плака от радост, но е възможно да го е направила по друга причина. От своя страна момичето, което ми направи лошо предсказание, също плака, през един облян в слънчева светлина следобед. В тази връзка имам, както може да се предполага, гузна съвест. От споменатия  период на шампанско все още притежавам едно палто. Някъде, в студена вечер лагеруваше една група защитници на родината. Монахиня с неизразимо красив профил подари круша на един от войниците, като избра от цялата приятно изглеждаща разпиляност, която представляваха, онзи, който като че ли беше най-невзрачен. Въпросният войник не притежаваше абсолютно никакви маниери, докато даващата или даряващата беше самото прелестно благоприличие. Това със сигурност съвсем незначително преживяване ми се стори интересно, поради което тъй да се каже се запечата в паметта ми завинаги. Мога ли сега да посветя вниманието си на едно обесник, който с немирството си хвърляше в ужас деликатната си майка?  Страхът вътре в нея вилнееше подобно на хунска орда, която, също както в световната история, бясно препускаше и профучаваше през Европа от ранното средновековие. Преди известно време в полето близо до града ни откриха желязна подкова от времето на хуните, която бе поверена на историческия музей. Внушаването на страх може да бъде обозначено като неумелост, почиваща на непосредственост.
   Вече два пъти последователно блясъка на Нобеловата награда за литература озари женска глава.
  Впрочем, една нощ лицето ми докосна кожена, тъй ми се стори, ръка на мерзавец. Ужасното преживяване вля в мен гигантски, монументален монтбланов страх.
   Хрумна ми, че в днешно време често ни се случва да четем за кризи и т.н. Изглежда че понастоящем добрият тон едва ли не изисква да се намираш в нещо като криза.
   Колко красиво беше преди няколко години времето по Коледа. Вървях тихо по улицата, сред звън на камбани  и сребърни снежинки. Удобният начин, по който обичах любимата, блестяща непрестанно с тотално отсъствие, приличаше на хълмисто мек, омагьосващ диван. По това време една уважавана писателка ощастливи публиката си с възхитителна книга. Край, начало, не ухаят ли малко тези думи на меланхолия?  Свърши ли една година, веднага почва нова, като че обръщаш лист хартия. Историята продължава, наблюдаваш красотата на взаимовръзките.