…Кога ли е бил неговият coming out?….

Един ден в библиотеката, където четях следобедите, влезе дрогиран ученик, със зачервено лице, потен и уплашен, с подигравателно отчаян поглед и изкрещя Аз съм гей!… Не произведе никакъв ефект. Сякаш думата гей беше някак твърде къса, за да каже нещо, сякаш не беше точна… Сякаш се беше хванал на бас да го направи, и сякаш всички разбраха, че го е страх. Обаче настана тишина, известно време, на мен ми се стори доста дълго, никой не беше в състояние да продължи четенето си. Хвърли ни го в лицето, размъти водата, само тялото му беше нещо, което запомних. Тялото. Ръцете и краката, сякаш не си бяха на мястото. Човек който не може да плува би изглеждал така във водата. Нали не можете да си спомните лицето на такъв човек, тялото е лицето му, то крещи,…

Когато е седнал, наблюдавам краката му. Кожата между чорапите, коита са малко свлечени, и края на панталоните — все с маншет. Изглеждат някак пълни, със светли косми, нежно трамави към прасците. Пръстите на ръцете са меки, когато ме поздрави за пръв път с Честита нова година, аз го стиснах по-силно, отколкото той мене. Ръцете и краката, ръцете и краката, все това гледам у него, като че ли са му различни от тези на всички други хора.
Наричаме го Андерсен.

Не знам точно как дойде този прякор. Доста е висок, главата му почти се олюлява на върха, носът му примерно е някак неестествено вирнат, дебел в основата, после перпендикулярно на лицето като че някое дете е оформяло с глина островче, хълмче, косата на вълнички, кестеняво-черна. Боже мой, как се движи, с грация на клоун, върлинест, загребва с ръце пространството, ръцете му са там, а краката още зад ъгъла, а в очите му, тъмно, дълбоко-сини — плувам аз.

В Дания тъкмо сега празнуват някаква годишнина и на сайта видях дори фестивал на пърформанс по приказки на Андерсен. Приказката трябва да бъде тълкувана като че ли А. е жив и сега я е написал! Дори прочетох разни въпроси относно личността на А. и още по-глупави отговори, уж много исторически вярни… Например кой номер обувки носил, какво му било отношението към мъжете и прочие тъпотии…! И празненства за деца със заглавие: Искате ли за един ден да бъдете Андерсен!…

…….Обича да пътува с мен в метрото. Много е забавен, заедно сядаме на късите места в края на вагоните, знаете ги нали, там обичат да сядат бабите, да не им духа, и учениците… и уж зяпаме в съдения вагон, а всъщност двойката ученик и ученичка, които се учат да се целуват на седалката срещу нас. Гледаме отраженията им в стъклото, което дели нашия вагон от съседния. Андерсен мисли, че няма да издържат да се целуват половин час, аз съм сигурна, че ще издържат. За всеки случай брои минутите. Дългите му крака се простират почти до тяхната седалка, но това не ги притеснява. Една от жените, която стои изправена до него, изведнъж грубо му прави забележка, от типа: Не можете ли да си приберете краката.

Това е очевидно, Андерсен има дълги крака, да не са ножче, че да ги свие в калъфката. Той мълчи, гледа стреснато, аз се намесвам: Такива са му краката госпожо… Много мразя думата госпожо, особено за такива жени, като тази, недоспали, с опушени лица… Но факт, всички се дразнят от краката и ръцете на Андерсен.

Без да разберем, докато сме се занимавали с жената, двамата са престанали да се целуват. Известно време като че не правят нищо. Дори не се гледат в очите. Като че упражнението ги е уморило. Лицата им си приличат. Имат вид на събудени в гробницата Ромео и Жулиета, обаче едновременно. Андерсен ме хипнотизира със сините си очи и за да скрием разочарованието и смеха си, аз се гмурвам в очите му. Виждам как хванати за ръка подскачаме от смях и се носим като водни костенурки в аквариум, краката на Андерсен са съвсем свободни, а моите са се свили под тялото ми, защото ми е смешно чак в стомаха… Той сочи с глава часовника си като издава тихи звуци и малки балончета въздух излизат от устата му, като пропуснати, разочаровани минути…, а аз знам, че ще ме черпи шоколад и се облизвам. Хубаво е да те черпят като изгубиш баса, а не обратното… После се вторачваме отново в стъклото, което ни отделя от останалия аквариум, този на съседния вагон.

Обаче нещо не е наред. И двамата го знаем. Метрото в момента е тире от въздух, между две целувки. Андерсен ляга като умрял на седалката, добре че жената, която му се скара, вече е слязла. Някои мислят, че не е добре и започват да се оглеждат. Останалите гледат мен. Аз съм много малка, стигам до кръста на Андерсен, така че си пъхам главата под широката му фланела и започвам да се смея, хем се крия от всички, хем не знам дали не плача. За пръв път виждам долната фланелка на Андерсен и по случайност зърната на гърдите му. Те са вдлъбнати, някак меко, нежно вдлъбнати в тялото, както ноктите на ръцете. Искам да се скрия цялата.

До мен две жени си говорят, нещо за антидепресанти, едната казва: Що ревеш, другата, Нищо пък не ме подмина мене, как ще даяна на аналгини само, другата не е приятно ама, другата това много често се дължало на настинка другата Може, да ти кажа… разговорът им продължава безкрайно, как така ги чувам, като съм си пъхнала главата чак до гърлото на Андерсен.

Скрила съм се почти цялата, Андерсен е притихнал, вече не чувам думите на двете жени. Чувствам се като котка в скута на жена, а той е сложил ръце над издутата си фланела, сякаш пази част от тялото си. Ако Екзюпери имаше предвид не боата и шапката, а мен и Андерсен в метрото…

Женският глас, който обявява че трябва да напуснем звучи като от съдебна зала за развод. По дяволите, нямам намерение да напускам, изваждам само главата си изпод фланелата, изглежда лицето ми е червено като на новородено, защото Андерсен ме гледа с поглед, който иска да те окъпе и нахрани.