Текстове на Мария Каро, Бети Файон и Мария Добревска.

Персонизъм. Манифест

Франк О’Хара, превод Мария Каро

Всичко...

Франк О’Хара, превод Мария Каро

Всичко е в стихотворенията, но с риск да прозвуча като бедния богат Алън Гинсбърг ще пиша по въпроса, защото току-що чух, един от моите колеги поети смятал, че ако  мое стихотворение не се разбере още при първи прочит, то  е защото и аз съм бил объркан. Хайде сега. Не вярвам в бог, така че не е нужно да изготвям някакви структури, звучащи отработено. Ненавиждам Вашел Линдзи, винаги съм го мразел; дори не харесвам ритъма, асонанса и всички тези неща.  Действате на своя глава. Ако някой ви гони по улицата с нож, не се обръщате и не крещите: “Откажи се! Бях звезда по бягане в Mineola Prep.”

Това по частта  писане на стихотворение. Що се отнася до разбирането му, да предположим, че сте влюбен и някой се отнася зле с вас (mal aimé), не казвате: “Хей, не можеш да ме нараняваш по този начин, аз съм този, който обича!” Просто оставяте всички различни тела да паднат, където могат, а те винаги падат, след няколко месеца. Но не за това  се влюбвате, по-скоро го правите за да се уловите за живота, така че използвате шансовете си и се опитвате да избегнете логиката. Болката поражда винаги логика, което е много лошо за вас.

Не казвам, че нямам на практика най-високохвърчащите идеи от всички, които пишат днес, но какво значение има това? Те са просто идеи. Единственото хубаво нещо в това е, че когато стигнат достатъчно високо, съм спрял да мисля и тогава идва освежаването.

Но как тогава можеш наистина да обичаш, ако всеки го разбира, или разбира какво значи това, или ако го прави по-добър. Прави го по-добър за какво? За смъртта? Защо всички бързат за там? Твърде много поети се държат като майка на средна възраст, която се опитва да накара децата си да ядат твърде много готвено месо и картофи със сос (сълзи). Не ми пука дали ядат или не. Принудителното хранене води до прекомерна слабост (обезсилва).

Никой не трябва да бъде принуждаван за нещо, което не му е необходимо, ако не се нуждае от поезия, чудесно. И аз харесвам филмите. И в крайна сметка от американските поети само Уитман, Крейн и Уилямс са по-добри от филмите. Що се отнася до метриката и другия технически апарат, това е просто здрав разум: ако ще си купувате панталони, искате да са достатъчно  тесни, за да искат всички да си легнат с вас. В това няма нищо метафизично. Освен ако, разбира се, не се ласкаете да мислите, че това, което изпитвате, е “копнеж”.

Абстракцията в поезията, която Алън наскоро коментира в “IT IS”, е интригуваща. Мисля, че тя се появява най-вече в определени моменти, където е необходимо решение. Абстракцията (в поезията, не в живописта) включва личностно  отстраняване на поета. Например решението, свързано с избора между “носталгия на безкрайното” и “носталгия по безкрайното”, представлява по-висока степен на абстракция, на отстраняване и негативна способност (както при Кийтс и Маларме).

Персонизмът, движение, което основах наскоро  и което досега никой не познава, ме интересува толкова много, тъй като е така напълно противоположно на този вид абстрактно отстраняване, че за първи път в историята на поезията наистина тясно граничи с истинска абстракция. Персонизмът спрямо Уолъс Стивънс  е това, което беше la poésiе pure спрямо Беранже. Персонизмът няма нищо общо с философията, той е изцяло изкуство. Няма нищо общо с личността или интимността, далеч не е така! Но за да ви дам смътна представа:  един от нищожните му аспекти е че го адресираш към един човек (различен от самия поет), като по този начин предизвикаш обертонове на любовта, без при това да унищожиш животворната вулгарност на любовта, а поддържаш чувствата на поета към стихотворението, докато любовта му пречи в това и го изтласква  в чувства към този човек. Това е част от персонизма. Той беше основан от мен след обяд с ЛеРой Джоунс на 27 август 1959 г., ден, в който бях влюбен в някого (не в Рой, между другото, в един блондин). Върнах се на работа и написах стихотворение за този човек. Докато го пишех, осъзнах, че ако искам, мога да използвам телефона, вместо да пиша стихотворението, и така се роди персонизмът. Това е много вълнуващо движение, което несъмнено ще има много привърженици. То поставя стихотворението непосредствено между поета и този човек, стилът на Лъки Пиер, и съответно стихотворението е удовлетворено. Стихотворението най-после е между двама души, а не между две страници. С цялата си скромност признавам, че това може би е смъртта на литературата, каквато я познаваме. Макар и да изпитвам известно съжаление за това, все пак се радвам, че съм стигнал там преди Ален Роб-Грийе. Тъй като поезията е по-бърза и по-сигурна от прозата, е справедливо тя да довърши литературата. Известно време вярваха, че Арто ще постигне това, но всъщност, при цялото си великолепие, неговите полемични текстове не са повече извън литературата, отколкото Мечата планина е извън щата Ню Йорк. Връзката му с литературата е не по-изумителна от тази на Дюбюфе с живописта.

Какво можем да очакваме от персонизма? (Започва да става хубаво, нали?) Всичко, но не го искаме. То е твърде ново, твърде жизнено движение, за да обещае каквото и да било. Но то, както и Африка, е на път. Сегашните пропагандатори на литературните техники, от една страна, и на съдържанието, от друга, е добре да внимават.

 

тук оригиналният текст

Повечето време

стихове от Пиер Реверди, превод Мария... Продължете

Година на птиците, Айрис Мърдок

превод Мария Каро

“Година на птиците”... Продължете

Нова полска поезия

превод от немски  Мария Каро, сп.... Продължете

Микроскрипти, Роберт Валзер

превод Мария Добревска, изд. къща Критика... Продължете

Автопортрет в изпъкнало огледало, Джон Ашбъри

превод Мария Каро

 

Както го... Продължете

Аристокрацията на Исландия, Торбергур Тордарсон

превод от немски Бети Файон

 

... Продължете

Разходката, Роберт Валзер

превод от немски Мария Добревска, изд. къща... Продължете

Ризом

превод от немски Магда Фогел, Литературен... Продължете

Пароли, Жан Бодриар

превод от немски Мина Боева, публикуван... Продължете