Трябваше да оправим фенера на гроба. Да му сложим телена примка на вратичката, за да се затваря, когато запалим двете свещи. Всеки път като отидехме на гроба си го казвахме. Събирахме плевелите. Брат ми носеше една тесла, с която копаеше малки дупки, а аз засаждах в тях теменужки, парички и други дребни цветя от пластмасови саксийки, без особен ред и усет захармония. Винаги ми се струваше, че не съм засадила растение, което да вирее дълго, след известно време оставаха да растат единствено ружите, които никога не бях садила, вероятно от вятъра довяни семена, казвах си. И малките карамфилчета – и тях не бях садила аз, май само едни бели, малко безлични цветчета, които растяха на туфи и явно сухото време не ги плашеше, само те успяваха да се задържат до късно през есента. Може би не можех да възприема гроба като място за садене. Въпреки че той толкова обичаше растенията. Цветята? – да, също, макар повече да се радваше на овошките, на лозите, а от цветятя най харесваше розите.
Спомних си за кокичетата. Водеше ни на лозето, когато цъфнеха, и ни ги показваше. С гордост. Все си мислех, че сами са попаднали под кипариса, край стълбите. Така ли ми е било най-лесно да оправдая невежеството си – как се садяха, кога, с луковици ли, все въпроси, на които не си отговарях – татко знаеше всичко, кокичетата бяха пролет, а татко разбираше пролетта. Помирисваше я. Когато наближаваше, качваше се на колата и потегляше към хълма на Евксиновград.
Но какво исках да разкажа? Не за лозето на върха на хълма. Макар че когато видя зеленина, гъста и непроходима, зеленина от овошки или лозя, през лятото, не мога да не си представя тялото на баща ми по бански между тях, скъсана сламена шапка, малко като тази, която окачваше на плашилото късно лято, може би дори същата, тялото му оцветено в резеда от разтвора, с който пръскаше лозите, провира се между листата в ръка с пръскачката, на гърба медна цистерна с разтвора, берлиозов?, не, но името беше също така звучно, помня, че някъде имаше рецепта за получаване на този разтвор, скъсан жълт лист, замърсен от много четене и прегъване…
Исках да ви разкажа за розата на гроба на татко. Видяхме я един ден. Беше като неочаквана среща. Нито аз, нито майка ми, нито брат ми бяхме засаждали розов храст на гроба. Това беше абсолютно сигурно. Майка ми не обичаше да се занимава с такъв вид труд, градинарство. Понякога, когато земята се стопляше, баба ми идваше на вилата, стъпваше боса по пътечката и засаждаше карамфилчета. Но розите садеше татко. Бяха с най-различен цвят, най-обичах оранжево-розовата. И керемидено-червената. И една, която миришеше толкова упояващо, че само веднъж на ден можех да се приближа до нея и после носех в носа уханието й, цял ден… Дълбоко-кадифяно-червената…
На жълтата роза се зарадвах по същия начин, по който приемах всичко красиво от лозето, което татко отглеждаше – като даденост. Цъфнала жълта роза. Наситено жълта, голяма и красива роза… Но… как? Кога? Колко време не бяхме идвали на гроба на татко? И не можеше да е довяна от вятъра, някак твърде красива и усещаща собственото си присъствие, налагаща се, сред всички други дребни останки от цветя… В левия долен ъгъл на гроба, беше висока поне половин метър…
Помня, че изпитах някаква особена ревност.
Късно през есента не режехме острите пъпки, като малки крушки, на мястото на повехналите цветове. Розата подивя, или поне така ни се струваше. Един ден пристигнахме на гроба по-добре въоръжени от друг път – брат ми с ножици, режеше без всякакво разбиране прорастналия на всички страни розов храст, а аз бях купила от магазин на пазара прах, който трябваше да се разтвори във вода и да се пръскат листата, защото се бяха сгърчили. В магазина неловко обясних, по скоро описах как изглеждат листата на храста. Даже не запомних болестта, когато я назоваха. Напръскахме храста, отрязахме крушките.
Така се случи, че няколко лета по-късно, в един много горещ, но и красив юлски ден, си отиде майка. Запомних красотата му и заради нея, защото болестта й беше мъчителна и ми се струваше, че лекият вятър, който идваше откъм морето, синевата на небето, лекотата, дори лекомислието на този юлски ден някак помагаха на майка да си отдъхне, духа й да се разтвори в ефира на нещо, за което няма име. Заринаха пръстта, получи се могила, гробарите събраха цветята на груби снопове и скъсиха стеблата, като ги втъкнаха в пръстта.
И забелязах, някак случайно, че в единия край на гроба, на татко, който сега беше гроб на двамата, беше останала жълтата роза. Малка, само с една или две къси издънки – но гробарите я бяха пощадили, не я бяха изтръгнали из корен…
…
По Нова година пак бяхме на гроба. Запалих две свещички, притворих вратичката. „Пак забравихме за телче”. Не се упреквахме истински. Освен при родителите си отивахме и при нещо тайно, което ни привличаше.