Джон Ашбъри, любим поет,

първото стихотворение от първата му книга,  опит за превод

Невероятни са: всяко

Свързващо се със съседното, сякаш

Говоренето е нямо представление.

Случайно успели

Да се срещнем в това утро така далеч

От света колкото и да съвпаднем с него,

Ти и аз изведнъж сме това

Което дърветата се опитват

Да ни кажат че сме:

Че тяхното съществуване тук

Значи нещо, че скоро можем

Да докосваме, обичаме, да обясним.

И радостни, че не сме измислили

Този уют, ние сме обкръжени:

Тишина вече изпълнена с шумове,

Едно платно,  населено с

Хор от усмивки , зимна утрин.

Потопени в смущаваща светлина,  и движещи се

Дните ни обличат такава сдържаност

Че преобръщат знаците в защита

Some Trees

John Ashbery

These are amazing: each
Joining a neighbor, as though speech
Were a still performance.
Arranging by chance

To meet as far this morning
From the world as agreeing
With it, you and I
Are suddenly what the trees try

To tell us we are:
That their merely being there
Means something; that soon
We may touch, love, explain.

And glad not to have invented
Such comeliness, we are surrounded:
A silence already filled with noises,
A canvas on which emerges

A chorus of smiles, a winter morning.
Placed in a puzzling light, and moving,
Our days put on such reticence
These accents seem their own defense.