стихове от Пиер Реверди, превод Мария Каро

ОБИЧАЙ ОТНОВО

Не искам повече да пътувам към тези огромни чаши на вечерта
Да стискам ледените ръце на най-близките сенки
Не мога повече да отлагам този поглед на отчаяние
Нито да стигам до големите кръгове които ме чакат там някъде
И все пак тръгвам към тези безформени лица
Към тези движещи се линии които ме заключват
Тези линии които очите ми проследяват в неяснотата
Тези мрачни пейзажи тези мистични дни
Под прикритието на сивото време когато любовта преминава
Любов без обект която гори ден и нощ
И изчерпва лампата в гърдите ми толкова уморени
От възпиране на въздишките които умират в своята кула
Сини далечини топли страни бели пясъци
Брегът където златото се търкаля и мързелът пуска корен
Топъл кей където морякът заспива
Коварна вода която идва да ласкае твърдата скала
Под алчното слънце взряно в зеленината
Мисъл едва мигаща натежала от сън
Леки спомени като къдрици по челото
Нощи на почивка без да се будиш в твърде дълбоко легло
Наклонът на усилията отложени за утре
Усмивката на небето плъзгаща се в ръката ти
Но преди всичко носталгия по тази самота
О затворено сърце О тежко сърце О дълбоко сърце
Никога няма да свикнеш с болката

Plupart du temps, стихотворения в проза, първата му книга, написана през 1915.

Хюберт Джуин в предговора на изданието Plupart du temps I, Галимар, 1969 г. стр.12: „Това е и свят на парчета, счупен свят: едно хвърлено на земята огледало разбива видимия свят на парчета (…) Едва паднало, и ние трябва да се наведем, за да съберем фрагментите му, но в парчетата светът веднага се събира отново: виждаме го, без да го виждаме, разколебани от противоречивото усещане, произтичащо от движението, което правим, когато се навеждаме да го търсим. Светът на Реверди – ако съберем стиховете му – съответства на тази картина.”

Под открито небе

Изглежда съм загубил ключа си и целият свят ми се смее, показва ми огромен, висящ на врата му ключ.
Самият аз нямам нищо, за да вляза вътре. Всички са изчезнали  и затворените врати правят улицата тъжна. Никой. Чукам навсякъде.
От прозорците се чуват ругатни и аз се отдалечавам.
После, малко след града, на брега на поток край една гора, открих врата. Обикновена, прозрачна врата без ключалка. Промъкнах се зад нея и в нощта без прозорци, зад големите й завеси, между гората и потока, най-сетне заспах.

Свечеряване

Настъпващата вечер разширява  очите на котката.
Седяхме заедно на перваза на прозореца и слушахме всичко, което не беше другаде, а в нас самите.
Зад горната линия, отрязваща пътя, дърветата  политаха дантели в небето.
А градът, къде е градът, удавен в свода от вода, която облаците образуват?

Битка

Любовта в гърдите към знамето избледняло от дъжд . В главата ми барабани. Но откъде идва врагът? Когато вярата е мъртва, какво отговаряш на заповедите им?
Зад оръдията един приятел умира от ентусиазъм, умората му е по-силна от всичко.
И през полетата, осеяни с пътища, в ъгъла на горите, придобили друга форма, защото в тях се крият мъже, той се разхожда, въпреки коремът му мрачен като смърт.
Руините люлеят труповете си и глави без шапки.
Войниче, кога ще завърши тази сцена? Сън ли е, че още съм там? Във всеки случай упражнявах странна професия.
Докато слънцето, което взех за светкавица, безмилостно опали глухото ми ухо, утолих жаждата си под зелени и бели върби в поточе розова вода.
Бях толкова жаден.

Фетиш

Малка кукла -талисман се движи край прозореца ми. Дъждът е напоил роклята, лицето й, бледите ѝ ръце. Загубила е дори единия си крак. Но е останал пръстенът, в него е силата й. През зимата удря прозореца с малкото си краче със синя обувка и танцува, танцува от радост, от студ, за да стопли сърцето си, дървеното си сърце, което носи късмет. През нощта се моли с ръце към звездите.