превод от немски Мина Боева, публикуван в Литературен вестник, бр.5 – бр.19/2007

ПАРОЛИ (Mots de passé, Pauvert, department des Editions Fayard,2000)

Този текст се отнася към един филм, създаден по концепция на Лесли Ф. Грунберг и режисура на Пиер Буржоа (през 2000).  

Парадоксално е, поглеждайки назад, да рисуваш панорамата на едно философско мислене,  което никога не е искало да бъде предвиждащо. Това напомня малко на Орфей, който твърде рано се обърнал към Евридика и така завинаги я предал на подземното царство. Значи да направиш така, че мисленето да съществува пред самото себе си и като че от самото начало да предусеща края си, като че е затворено, като че се развива по кохерентен начин, като че винаги вече е съществувало. Така че не виждам друга възможност да говоря за него, освен в понятия на симулацията, малко като Борхес, който реконструира залязла култура по фрагментите на една библиотека. Което означава, че никак не мога да си поставя въпроса за социологическата му вероятност, да отговоря на този въпрос, впрочем, би ми било изключително трудно. Вероятно трябва да се поставиш в позицията на въображаем пътник, който случайно попада на тези писания като на забравен ръкопис и по липса на други документи, се опитва да реконструира описаното в тях общество. Ж.Б.  

Пароли… Струва ми се че този израз като при инициация прониква във вътрешността на нещата, без да иска да ги каталогизира, да ги описва подробно. Защото думите са носители на идеи, те ги генерират, и то много повече отколкото обратното. Като магически оператори  и не без известен чар те не само опосредстват идеи и неща, но и самите стават метафори и в спирално движение се преобразуват едни в други. Така те са преносители и контрабандисти (passeurs d`idees).1 За мен думите са изключително важни. За човек, който не претендира, че мисленето му трябва да важи като окончателно и затворено в себе си, е ясно, че думите имат собствен живот – и следователно са смъртни. За мен поне това е ясно. Във временността на думите е заложена една почти поетична игра на смърт и ново раждане: следващите една след друга метафоризации правят така че една идея става все повече и нещо различно от самата себе си – става „мисловна форма”. Защото езикът мисли, той ни мисли и мисли за нас, поне доколкото мислим чрез него. Тук също става дума за една размяна – една може би символична размяна между думи и идеи. Вярваме, че напредваме с помоща на идеи – това  несъмнено е фантазмът на всеки теоретик, всеки философ. Но и думите сами генерират или регенерират идеи, служат като „предаватели” или „спекуланти”. В такива моменти идеите се преплитат и смесват на равнището на думата, като тя вече служи  –  в една катализа, в която на карта е поставен самият език – като не-технически оператор. Чрез което най-малкото се превръща в поне толкова важен колкото идеите залог. Тъй като думите преминават отсам и отвъд (passent), тъй като умират (trepassent), преобразуват се в метаморфози и по силата на непредвидими, некалкулируеми разклонения се превръщат в преносители или контрабандисти (passeurs ) на идеи, то изразът „пароли” ми се струва че предлага възможност още веднъж да подхвана нещата, като от една страна ги оставя да кристализират в конкретния си гещалт, но същевременно ги поставя в една отворена, панорамна перспектива.  

Обектът  

Изглежда че за мен „обектът” е „паролата” пар екселанс.Още в самото начало избрах този зрителен ъгъл, тъй като исках да се освободя от проблематиката на субекта. Неговата алтернатива беше въпросът за обекта, и той остана хоризонта в разсъжденията ми. Имаше си и причини, свързани с тогавашното време: през шейсетте години, посредством прехода от примат на производството към примат на потреблението обектите излязоха на преден план. Наистина, интересуваше ме не толкова произведения обект сам по себе си, колкото това, което обектите си казваха един на друг, знаковата система и синтаксиса, който създаваха. Както и преди всичко факта, че отпращаха към един свят,  който е по-малко реален, отколкото ни караха да го виждаме мнимото всемогъщество на потреблението и печалбата. За мен, в този свят на знаци обектите много бързо се освободиха от потребителната си стойност за да играят помежду си, да се съотнасят. Зад това семиологическо формализиране несъмнено роля изигра и една реминисценция на Погнусата на Сартър и толкова известния корен, който там се описва  като подтискащ обект, отровна субстанция… Струваше ми се, че този обект притежава страст, най-малкото изглеждаше да има собствен живот и да е в състояние да избягва пасивността на употребата си, като постига някакъв вид автономност и може би дори способност да си отмъщава на субекта, твърде сигурен в надмощието си над него. В обектите винаги са виждали неподвижен и безмълвен свят, с който, под предтекст че е създаден от нас, може да се разполага. Но на мен този свят винаги имаше да каже нещо, което надхвърляше употребата му. Той пристъпваше в царството на знаците, в който нищо не се случва толкова просто, защото знакът е винаги изличаване на нещото. Така че обектът означаваше реалния свят, но също и отсъствието му – и особено това на субекта. Интересуваше ме тъкмо изследването на тази флора и фауна на обектите. При това се възползвах от всички дисциплини, които тогава се носеха във въздуха, психоанализата, марксисткия анализ на производството и най-вече анализът на езика, както го правеше Ролан Барт. Но най-интересното в обектния анализ беше това, че изискваше преминаване през всички тези дисциплини, налагаше известна трансверзалност (напречност). А именно, обектът не беше редуцируем до никоя дисциплина и като ги оспорваше – допринасяше за това  да бъдат поставени под въпрос самите им постулати, включително тези на семиологията, доколкото обектът-знак, в който се наслояват различни оценъчни типове е много по-амбивалентен отколкото езиковият знак. Независимо от собствения интерес на тези различни подстъпи, това което ме пленяваше и все още ме пленява е начинът по който обектът се изплъзва, по който изчезва – всичко това, което остава „неведомо” в него. Размяната, на която е носител, остава незадоволена. Той наистина е посредник, но тъй като е непосрествен и иманентен, същевременно взривява това посредничество.Намира се от двете страни, означава сбъдване и разочарование едновременно; може би по този начин той се отнася към онази прокудена част, за която Батай казва, че не може никога да бъде разгадана и спасена. За обекта няма спасение, някъде има един „остатък”, който субекта не може да завладее, който той вярва че може да отстрани чрез излишък и натрупване, но който води само до това, че умножава преградите в отношението. В началото се общува с обектите, по-късно обаче това общуване бива блокирано от избуяването. Обектът играе драматична роля, той е абсолютен артист, с което разстройва всяка проста функционалност. И именно в тази посока ме интересува.    

¹ Френското passeur означава както „лодкар”, така и „контрабандист”. Идва от passer , („прекосявам”, „пренасям на другия бряг”), на което кореспондира и гръцкото metapherein, в буквалното си значение („пренасям другаде”).